„Вашите постъпки навярно ще оставят дълбоки следи по снега на двора, ала само толкова.” - Кафка

***

... Гласът, замръзнал в гадната си нищета, предлага себе си за продан. Цената – без значение...

***

 Споменът бе мъртъв, когато си спомних за него. Бе блед, студен, неподвижен и малко мухлясъл от изпръжненията на мухите. Досущ приличаше на това, което в съзнанието ми бе шифровано като мъртъв спомен...

 ...Сенките на къщите се преплитат някъде над улицата и я превръщат в тунел – тъмен и хладен, в катакомба. Последните мигове на деня пробягват в уплаха от тъмнината и скритостта на нощта. Постепенно мракът се сляга и утаява в долните пластове пространство, за да започне да расте, да надига гадната си мутра, лигавеща се с побягналите малки петънца светлина, заблудени във вярата си за справедливост.

 Той вървеше.

 ...Спомних си. Слънцето прегаря сладката трева. Тя трепти, маха с ръка за сбогом, пръстите ѝ се чупят насам-натам, а лицето ѝ е обляно в сълзи – сладки и горчиви като самата нея, като нейния живот. Стрък трева. Искрена малка сладка сълза.

 Пристъпвам по лазурния бряг. Той блести от безбройните натрошени сребристи миди, хвърля светлинки и си играе с лъчите – оплита ги в странната атмосфера на шегата си с мимолетния им живот, с преходното им състояние.

 Мисля. Косите ѝ са уплътнили съзнанието ми...

 ...Погледнах се в огледалото. Исках да се видя, за да се позная. Бях се разтъжил за лицето си. От много отдавна то не е пред мен. Изменило ли се е? Какво е останало от него?

 Върху образа на лицето ми има ивици жълта боя. Те го разделя и отдалечава от очите ми и от мен. Устата ми е скрита в една ивица. Къде е устата ми? С какво ще изказвам истини, защото Аз съм тотално истинен. Аз мисля. И това е успех в настоящето...

 Казвам, че обичам. Казвам, че отдавам цялата, всичката любов за цялата, всичката искреност и за цялото, всичкото наследство, което остава след цялата, всичката любов...

 Той вървеше.

 А сенките се криеха от самотата му.

***

 Примижавам. Клепките се спускат над видимото и го размазват. То се разпада на светлина и сянка. Светлината лъчи и нюансира лицето си, а сянката се крие.

 Между голите клони има други голи клони. Между първите и другите има трети голи клони, а между тях и съседните има още... и все голи, голи... Голи клони.

 ...Да, тогава имах рекичка. Обичах да газя с белите си обувки в нея. Да ловя летящите рибки. Да се прозявам и глътвам по някой комар, безнадеждно сънен от лятната жега. Каква горещина! Обичах да газя в рекичката с дълго черно пардесю и черна мека шапка. Панталоните ми също бяха черни. Само обувките – бели, абсолютно бели. А на върховете им – две раирани в жълто и синьо въртящи се канарчета. Вървях в рекичката срещу течението и сипвах върху главата си пълни шапки с вода – жълто-синьо раирана вода, тъжна и непонятна. Непонятна бе и рекичката. Никой не знаеше откъде идва и накъде отива. Тя изникваше отникъде и отиваше пак там. Но никой не знаеше къде е това никъде. И точно затова имах тази ничия рекичка. Тази никаква рекичка, която не знаеше своето минало, своето бъдеще, не знаеше себе си, нямаше себе си. Но все пак бе странно, когато нямаш себе си да притежаваш нещо. А тя имаше. Притежаваше своята жълто-синьо раирана вода и течеше. И аз я обичах. И имах тази рекичка... Тогава...

 ...Прашинки замръзнал скърцащ вятър се ронят и полепват по голите клони. По тях и по другите голи клони и по тези между тях, и по съседните. Прашинките се слепват една за друга и образуват тънка корица върху голите клони. Тънката корица заблестява с тъжна усмивка – усмивката на окрадена надежда, усмивката на разбития сън, усмивката на излъганата мечта - усмивка скръб.

***

 Поисках да разбера това, което ще се случи. Бе ми интересно само дали ще е различно, дали ще е ново и затова непознато и малко желано пред това, което бе и отмина. Отмина, за да дойде мъртвостта и неразделимостта на вечния миг, в който съм сега.

 Първият въпрос-неизвестност бе: какво да направя? Зададох си го, въпреки че знаех колко е безсмислен. Просто, защото не можех да направя нищо. Нищо! Къде съм аз, за да правя нещо? Не че нямах желанието. Не че нямах възможността. Къде съм аз, за да правя неща? Ето отговорът! А аз все не можех да го разбера... И не мога да го разбера.

 Къде съм аз, за да правя неща?

***

 Денят се изнизва през отворения прозорец. Вятърът го избутва и се настанява на мястото му. Клоните отдавна вече са зелени и са щастливи от това. Не помнят голотата си. Малко странно, но те са опиянени от щастие и не забелязват, как вятърът нахално избутва деня. Притварям прозореца, за да удължа деня. Искам ли го? Може би е по-добре всичко да свърши завинаги и аз да не съм. Защото какво от това, че съм?!

 Какво е денят за себе си? Само светлина ли е?

 Прозорецът е с решетка. Светлината се процежда през нея. Сенчици плуват в околността.

 Има ли за Егото значение нещо друго, освен Неговото значение? Живота за Егото!?

 Отварям широко прозореца и изкъртвам решетката!

***

Разкъсвайки утробата на забравеното време,

споменът разцъфва със синкава тъга.

Мъртво е действието

и плаче скръбта.

Тъжният образ на блатната птица

размекнато стене.

И безплодното расо на хаоса

ражда бледите сенки на кървава страст.

Кастанетен звън и щастие

на любещи в градината –

призраци с жълтеникав цвят

на забравена смърт – забранената.

***

 Отворих книгата и прочетох:

„...Това никога не се е случило. Дори това, което се е случило е станало само, за да не се случи никога. Никога.

 И какъв смисъл има в това, за което се казва, че е истина? И каква истина може да има в смисъла и мисълта! Нима аз съм аз, защото има смисъл в това?! Или защото има истина? Не съм ли аз, защото съм аз? И какво общо имат истината, смисълът и мисълта с Мен?! Учудваща е бруталната идиотщина на умствения мазохизъм да релативира или отъждествява Аза с истината, смисъла и мисълта...”

 Спрях да чета. Хвърлих поглед върху текста. Той бе напечатан в четири цвята и това го правеше доста по-впечатляващ от самото съдържание. Буквите „и” и „с” бяха зелени. Нюанс между изсъхнала маруля и пресен конски тор. Концентрирах се само върху тези две букви и останах запленен от словослагателя и художествената извисеност на усета и таланта му. Останалата работа също бе искрена. Безразборията от жълто, оранж и охра засилваше въздействието на синьото и керемиденото до екстаз.

 След време, напълно задоволен от красотата на прочетеното, поставих книгата на масата. Откъснах листа и го изядох. И бях доволен. Бях щастлив...

 Щастлив като някога и като Аз...

***

Корен. Листа.

Искам. Това е.

Какво съм, за да е повече!

 Вятър. Плътен. Тих. Лек. И все пак рязък. Отрязва нещо от дрехата ми. Толкова далеч съм от всичко. Там, където никой не може да достигне. Там, където е моето. И където съм аз. Никой не е до мен и не би могъл да е, защото където съм аз не е определено и обитаемо.

 Вятър. Плътен. Лек. И рязък. Нима това е живота? Трябва ли винаги черното в зениците да е същностно... За мен. И тук.

 Звук. Отражение. Отричане. Призрак. Сянка на мисълта ми. Или самата мисъл. Къде е?

 Аз съм такъв-и-такъв. Вятър и слама!!!

 Тук е чашата. Празна и тиха. Никаква. Когато бе пълна, бе нужна – като мен. А сега – нищожна.

 Пред мен е тапета. Крив и гаден. Като падащ отнякъде. Но не оттук – тук няма падащи. Тук всичко отдавна е пропаднало. Тук съм аз.

 Вятър. Рязък. Синьото небе е бял отрязък между решетките и нищо повече. Гледам го и го примамвам, защото трябва да е в мен. Защото Съм. А то дали Е? Не е ясно...

А този, за когото казваха:

„ Ей Богу, ти не си!”

Съм Аз.

***

 Нощта пак е неоново тъмна. Тук винаги е нощ. Тъмна, с шарки от неоновите светлини. Светлините на подземията. Всичкото наоколо.

 Неонът иска да ни спаси, преодолявайки нашето. Неонът иска да властва чрез нас в подземията. И за жалост, ние само чрез него можем да просъществуваме там, убивайки последната останала нищожна част от красота и любов.

 Неонът е сляп, глух, ням и всесилен. Също като Бога. Като Бога, който някога е казвал истини за Себе си на избраните от Него, а сега се бои от нас, които сме истинни.

 „Всичко е неон!” – се носи в гъстия и лепкав въздух. Но само, когато заблести върху клепките на немите иначе очи ние го превръщаме в съзнание. Защото само ние можем да съзнаваме. Ние или по-право Аз.

 Аз – то е всичко!

 А неонът?!

 Предразсъдък. Глупост.

 Сам съм. В подземията е тъмно, глухо, нямо, мъртво. Клепките ми са подути от безсъние и болка. Каква болка? Нима все още съществува болката!

 Къс хартия. Четириъгълна. Черно-бяла. С ивици отстрани. И очи, които са всичко. Устни – моят единствен копнеж... Завсякога.

 Неонът – бял и хилав в сълзите се разтапя и умира. Така, както се е родил. От нищото. Блед и гаден. Скръб и тежест.

 Край. И на моята мечта, заради която все още съм. Моето Аз, което не мога да чуя. Не мога да чуя. Не мога да чуя.

 Копнеж – тя и аз. Всичкото!

***

Когато звездите оплакват

рожбите си във смъртта.

И очите вятърът пърли

със сълзите на скръбта.

Вълни изхвърлят на децата сияйните лица

върху вечната мимолетност на брега.

***

 Какво имах да кажа на тези, които не ме познаваха.

 Плачът на китарата ли трябваше да им покажа? Или да извадя от орбити очите си и да остана, където не съм, за да узнаят.

И да узнаят какво? Нима могат да изпият мнимата тежест на собствеността си и да останат възможно най-леки и обусловени за действие. Най-меки. Най-кухи. Обусловени за въздействащи деяния.

 Синьото в небето потиска зората и паяжината на девствения разум поражда истинска разруха – крясъци на непознаващите своето лице.

СТАМАТ

 ***   Март – май 1987 година   ***