Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.01.2016 15:39 - III. ЖЪЛТИ - СТАМАТ
Автор: stamat2015 Категория: Поезия   
Прочетен: 737 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.11.2017 09:58


III. ЖЪЛТИ - СТАМАТ





***


   Опитах се да измисля нещо. Почнах постепенно. Не знаех как се измислят неща. Никога не бях измислял. И не бях измислял не за друго, а защото нямах време да се  занимавам с глупости.

Тогава реших да се науча да измислям. И като реших се огледах. Защото бях чувал мъдрости, казващи това. Или подобно.

Огледах се, но не видях нещо. Не казвам, че нищо нямаше. Но не видях нещо.

Исках да измислям. Ужасно желаех, защото не бях го правил. Но когато поисках да се науча не видях.

Копнеех да измислям...

Тогава измислих себе си.

 

***

 

   Подпалиха снега. Не искаха да го правят и затова го подпалиха. Никой не знаеше защо си тръгват. Защото не искаха да го правят, както не искаха и да палят снега. После си отидоха, оставяйки следи от обувки по стъклата. На следите се четеше: Забранено!

Снегът гори. Не казвам, че в момента гори. Когато го видях гореше. С жълта превръзка съм против снегогор. Тя ми пречи и ще я сваля... Не знам защо я сложих, но ще я сваля. Не сега... Не зная как се сваля... С нея аз не съм...

   - Защо убиха Слънцето?

 

***


   Жан и акулата живееха заедно.

Жан идваше при мен отвреме-навреме. Клякахме един срещу друг. Разговаряхме за мътенето при зайците. Забелязах, че винаги преди да си тръгне вземаше по три новоизлюпени. Не се интересувах какво прави с тях. Изключено бе да вечеря с тях.
След време разбрах, че си ги делят с нея... Не можех да го разбера! И не го разбирам.
Вече не мътя. Но то не е заради него. Нито заради нея. Уплаших се, но не заради мен.

Жан умря, но аз няма да мътя.

Мразя залези, които не раждат.

Както и птици, които умират...

И мътене, което се счупва.

 

***


   Всичко бе така.

Сребристият мирис на зимния изгрев изпълва алчните ноздри и те плачат от горестно щастие. Зениците, копнеещи възторг от демонични танци се свиват от болка на истинска несрета пред короната. Звъни зъзнещата красота в триумфа на дълбокото беззвучие от мъдрост. Там, пред мен е всичкото...

И тръгвам, защото копнея. Тръгвам, защото зная, че е там за мен. И аз за него тук съм сам.

Тръгвам. Бягам. Бягам и летя. Мисля, че е там пред мен.

А виждам кукленски лица, с размазания белег на смъртта да издигат бялата стена. Бялата сцена с декори на мъртви цветя от драконски гроб. И вледенените им пръсти потръпват в бездиханните агонии на умопобъркано самоубийство. Косите, сковани в неподатлива заскреженост, разпиляни са на инстинктите в хаоса – хаоса на безпричинната ярост да живееш, когато си мъртъв. Нищо не се движи в тяхната ужасяващо-изпросено-гробна каменност. И дори сцената – бялата стена, е замръзнала в зимата на тяхната смърт.

Виждам и копнея и сребристия мирис и възторга, и зъзнещата красота... И тръгвам, и бягам, и крещя... В очакване на щастието от изпълнения сън. Всичко е там. Защото е истина. Защото е мое! Както и моята смърт...

Прости им – те не съществуват.

Не ми прощавай – аз не съм...


***


   Има птици, които не летят. Аз птица не съм като тях.

Има музика, която предсказва. Не нещата, а себе си. Но не себе си като съществуваща, а като небитийно-изповеденческа. Аз такава музика не съм.

Има цветя с цветове от изтерзана, но запазила себе си крушеност. Цветове – избухнала пропаст. Аз цвят не съм.

Чух нежността с парещ дъх да се сгушва в зениците ми и потръпва със свити крачета. Светлината я прострелваше.

Но това петно върху нея? Петно от мрака в зениците и самотата в сърцето? Петно от взаимна недостижимост? Петно от лъжа?

Аз нежен не съм.

Видях прокобата! Видях я и забравих. Забравих всичко. И себе си...

Аз прокоба не съм.

А Господ бе казал: „Яжте от моята плът и пийте от моята кръв...”


***

 

- Риголето е гърбав!

- Риголето е жесток!

- Риголето е нещастен...

Крясък! Глупав крясък... Дивост на външното, което убива.

Аз съм Риголето, а моята гърбица – ти си. За мен е все едно. Но ти копнееш смяна.

Аз съм Риголето! Амбицията и мозъка ми – ти си. Отговорността? Нищожна, но ти обръщаш задник...

Риголето аз съм. Моето нещастие, моята казън, моето престъпление, че съм аз, моята изпросена смърт – ти си! Мълчиш ...

Кристалчета бяла, мека и нежна студенина са посипани в косата ми. Усещам грапавия им език – тяхната милувка. И кристалната топка показва гроб и гарван като в Алън По.

Изплашеният миг изскача през очите ми, търсещи диска на живота, изтерзани от вечната жажда, неутолимата, но вече пресъхнала...

 

___________
   „Той е едновременно твърде красиво облечен, за да е елементарен и доста просто, за да е само красив – каза Жакмор на блатния козел, кацнал на източната ограда, който блажено се чешеше под опашката.”

 не е от Борис Виан


СТАМАТ


***   Януари 1987 година   ***












Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: stamat2015
Категория: Технологии
Прочетен: 280481
Постинги: 235
Коментари: 30
Гласове: 70