Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2016 21:21 - Небеса и Земя от Гебриел Онриет- снимки и линкове - СТАМАТ - Част 2
Автор: stamat2015 Категория: Поезия   
Прочетен: 1032 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.08 13:57


 Небеса и Земя от Гебриел Онриет

ЗА ДА ПРОЧЕТЕШ В GOOGLE+ КЛИКНИ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО!

СВАЛИ НА PDF от DROPBOX!

 

СВАЛИ НА PDF от MEDIAFIRE!

Глава Трета
Относно въртенето на планетите около Земята, а не около Слънцето
ВСИЧКИ планети, включително Слънцето, се въртят около Земята. Тези обстоятелства не могат да се отрекат, тъй като те са ясно видими, както по обикновен начин с невъоръжено око, така и с помощта на телескоп. В тази връзка може да се каже, че при наука, която би трябвало да е основана изключително на наблюденията, а не на спекулациите, каквато е астрономията, доказателствата на сетивата са единственият фактор, върху който заключенията могат и трябва да бъдат базирани. Този метод на изследване с помощта на сетивата не е нито примитивен, нито наивен, както ни се внушава, но той се използва във всички съществуващи науки, с изключение на окултните изследвания, където невидимите явления са описани като истински и, може да се отбележи, че точно такъв е случаят и с гравитационната теория. Ако планетите могат да бъдат видяни да се въртят около Земята, това е решаващият фактор, че те се въртят по такъв начин. Твърди се, че това не е така и се поддържа становището, че Земята и планетите се въртят около Слънцето.

С учудване отбелязваме, обаче, странният и определено подозрителен факт, че тези планетарни движения не са видими. Те не могат да се видят и все пак те се наричат действителни! Как тогава тези движения могат да бъдат доказани и скоростта им да бъде установена, щом като те са невидими? От друга страна, съществуващите геоцентрични планетни движения, които могат да бъдат наблюдавани и измерени и които, следователно, представляват съвършено логична система, са порицани като нереални и привидни! Между другото, по въпроса може да се направи една уместна забележка. Защо астрономическите таблици, които се публикуват година след година дават така нареченото истинско движение на планетите в зодиака? (Истинското движение или видимият път на планетите можете да намерите в ежегодника на БАН Астрономически календар 2016. – Бел. прев.) Защо си правят труда да изчисляват и записват всичко това, ако тези движения не са реални? Защо, също така, не се споменава нищо за така наречените реални движения на планетите? За да има смисъл, изглежда, че тези реални движения, а не гореспоменатите, би трябвало да бъдат показвани в официалните астрономически публикации. image (Диаграма на истинското движение на планетите около Земята, известно като епицикли. – Бел. прев.)

Един-единствен пример би бил достатъчен, за да докаже, че законите на гравитацията не са в съответствие със съществуващите факти. Известно е, че Меркурий и Венера преминават (явлението „транзит” или „пасаж” – Бел. прев.) пред диска на Слънцето по няколко пъти в течение на един век. Тези явления продължават по няколко часа и дори се наблюдават с голям интерес от астрономите по цял свят, но изглежда без никаква особена реакция относно физическата им възможност. Казва се, че най-малката отдалеченост на Меркурий от Слънцето е някъде около 50 милиона километра, а на Венера - 100 милиона километра. Следователно, ако тези две планети наистина се въртяха около Слънцето, те не биха могли да го транзитират за няколко часа, освен чрез огромно изкривяване на орбитите си. По тази причина, това представлява сериозно отклонение от законите на гравитацията и разобличава непрактичността им. Преминаването на Меркурий и Венера пред Слънцето е възможно само чрез всеобща динамика на въртене на тези планети около една централна точка, която, при тези обстоятелства, е Земята. image (Зона на ретроградно движение на Меркурий за периода Март – Април 2011 година. – Бел. прев.)

Нито пък се обяснява, как законите на гравитацията успяват да се приспособят към ретроградното движение на планетите. Меркурий, няколко пъти годишно се движи назад и остава напълно неподвижен в продължение на един месец. Това се случва също на редовни интервали, но по-рядко, при Венера и Марс, както и при по-горните планети през много по-дълги периоди. Следователно, тези многобройни и продължителни ретроградни движения и спирания на движението на планетите би трябвало да объркат орбитите и скоростите им, тъй като се предполага, че движенията около Слънцето са по елиптична орбита с постоянна скорост, но в теорията на гравитацията никъде и никога не се споменава за тези проблеми.

(През 2016 година Меркурий е ретрограден в следните периоди: 06.01.–26.01., 29.04.–23.05., 31.08.–22.09. и 19.12.–31.12., Марс е ретрограден в периода 18.04.–30.06., Юпитер е ретрограден в периода 08.01.–10.05., Сатурн е ретрограден в периода 25.03.–13.08., Уран е ретрограден в периода 30.07.–29.12., Нептун е ретрограден в периода 14.06.–20.11., Плутон е ретрограден в периода 18.04.–27.09., Хирон е ретрограден в периода 27.06.–01.12. – Бел. прев.)

Може да бъде посочено още едно несъответствие. Фактът, че планетите се движат около Земята, се отхвърля по силата на обстоятелството, че това въртене е просто привидно, но, от друга страна, движението на Луната около Земята се приема за действително. Няма, обаче, никаква разлика, между хода на Луната и това на другите планети. Те всички заедно и едновременно могат да бъдат видяни да се движат около Земята. Защо против всички доказателства трябва да бъде решено, че само Луната прави това и какъв е мотивът, който лежи в основата на това нелогично изключение?

Възможно ли е също така да се разгадае, по някакъв начин, плетеницата от движения на Слънцето? image (Часовите пояси, показващи Слънчевата аналема. – Бел. прев.)

Въпреки, че може да бъде видяно да се движи от изток на запад, казва ни се, че Слънцето се придвижва със съзвездията в обратната посока (от запад на изток) със скорост един градус на ден, което означава, че то остава практически за двадесет и четири часа (един ден и една нощ) в една и съща част на небето.

Освен това, то се движи назад, също със съзвездията, по петдесет градусови секунди годишно, като в настоящия момент е в знака на Рибите, които по този начин стават негов дом за период от 2,160 години, което означава, че то ще стои по 72 години във всеки един от тридесетте градуса на този Зодиакален знак.
То видимо се движи от изток на запад с един градус на четири минути.
Завърта се около оста си за двадесет и четири дни в района на екватора, но за двадесет и пет дни при полюсите.
Слънцето се е насочило с изумителна скорост, и това е основното му движение, към дадена точка от звездната шир, определена като съзвездието Херкулес в знака на Скорпиона, която ще достигне след X-милион години, докато от астрономическите ефемериди научаваме, че то изцяло преминава този знак ежегодно от 24-ти октомври до 23-ти ноември.

Как може да се твърди, че Слънцето, освен ако то не е надарено с вездесъща способност, едновременно се движи напред и назад и невидимо присъства в различни части на Вселената, когато ежедневно може да бъде видяно да се движи в небесата над Земята? Човек вече е в състояние да разбере причините, поради които движенията на Слънцето изобщо не се споменават в определени съвременни енциклопедии.

Нито едно тези многобройни слънчеви движения не могат да се видят. Единственото нещо, което човек в действителност наистина вижда е, че Слънцето сутрин изгрява от изток и вечер залязва на запад, след като през деня бавно се е придвижвало по Небесния купол с действителната скорост, тъй като тя е наблюдавана и измерена, от един градус на ден. Слънцето не извършва абсолютно никакво друго движение.

За всеки уравновесен ум, заключението е, че теорията на гравитацията, с оглед на всичките й противоречия и несъответствия, е въображаема и неприемлива. В тази връзка, може да се припомни реакцията на Галилео Галилей, когато в писмо от 4-ти август 1597 година до Кеплер, притискащ го да подкрепи новите догми, отговорил, че той нямало да се поколебае да го направи, ако не се страхувал да не стане обект на подигравки. Също така не трябва да се забравя, че принципите на гравитацията, както били категорично формулирани от Нютон през 1686 година, не били приети без съпротива в научните среди, особено във Франция,. Теорията си проправила път с цената на огромни затруднения, като непрекъснати възражения са били повдигани от всички страни за значителен период от време. Изглежда обаче, че натиска и политиката на лесе-фер (ненамеса в частни инициативи от страна на правителството – Бел. прев.) в края на краищата й дала пълна свобода. И все пак, би било твърде поучително и интересно да се прочетат коментарите по въпроса от онова време. image (Слънчева аналема – Бел. прев.)
Може да се повдигне възражението, че ръководните фактори, учените и академиците по цял свят, в продължение на почти триста години приемат без колебание тези теории и че е немислимо те да са се заблудили или да са били измамени. Без да имам намерение да хвърлям сянка върху интелектуалните способности или върху възгледите на тези водещи фигури в света на науката, може да се каже или, че те не са компетентни по астрономическите въпроси, факт, който не представлява умствена малоценност, или им е липсвала нравствена рашителност да признаят какво мислят в съвестта си за тези неразбираеми абстракции, както Галилей така и останалите. Без съмнение, Галилей е бил убеден в неподвижността на Земята, но е трябвало да се подчини на диктата на заблуждението, за да избегне проблемите, които биха го връхлитали до края на дните му, ако не е бил отстъпил, както той предполага в едно от писмата си.

Повтаряме, че всички планети, включително Слънцето, независимо от това дали естеството им е материално или не, се въртят около Земята, която, както е оповестено от незапомнени времена в традициите и според думите на Писанието и авторитета на Църквата, е в състояние на абсолютна неподвижност в центъра на нашата Вселена.

Ние изобразяваме посоката, в която се извършва въртенето на планетите от изток на запад, но трябва да се отбележи, че на стенописите, покриващи стените на древните египетски гробници, Слънцето се вижда да изгрява от запад и да залязва на изток. Вероятно, на основата на този факт, Платон развил теорията си, че през определени периоди от време, въртенето на планетите се извършва в обратна посока, но рационалното обяснение, което може да бъде приложено към това предполагаемо обръщане посоката на движение на планетите допуснато от Платон е, че гръцките географи просто възпроизвели картите на света, така както се правело в онези дни, в неправилната посока нагоре, така че двата полюса и четирите посоки на компаса са били обърнати и тази грешка не би била изненадваща, като се има предвид липсата на точна топографска информация в онези времена. И така, ако грешка е допусната в ориентацията на Земята от гърците, резултатът би бил, че частта на Земята южно от екватора и нейните съзвездия, в действителност е северната част, както и обратното. Тогава Австралия би била в горната част на света, а Канада в долния й край. Трябва да се отбележи, че съществуват няколко карти, датиращи от Средновековието, където Земята е изобразена по метода на древните египтяни, с долната за нас част нагоре и, следователно, Франция се явява в обратната посока - на север от Англия и Шотландия, които също са в противоположната посока, там където би трябвало да е Австралийската част на Света.

Планетите също са лишени от каквато и да е динамика на въртене. Можем да вземем, например, случая с Юпитер, за който се твърди, че извършва едно пълно завъртане за десет часа, така че неговите ден и нощ имат еднаква продължителност от по пет часа. Може да се забележи, обаче, дори без телескоп, че няма никаква промяна в яркостта на тази планета в течение на нощта, така че тя не извършва никакво въртене, нито пък другите планети, за които се прилага същата теория. Може също така да се отбележи, че обратната страна на планетите не би могла да бъде видяна и този факт по никакъв начин не се съгласува с представата за възможно въртене.

Изумителените невидими скорости, които са приписвани на планетите също са измислени. Те се движат с малки скорости, които могат да се наблюдават и измерват и които, следователно, са реалните скорости. Глава Четвърта
Относно твърдия Небесен купол
ОТ най-ранни времена се е вярвало и е казано, че Небесата не са празно пространство, а твърда повърхност. image (Тук се налага обяснение, тъй като съвременният човек, поради тежката постоянна индоктринация с лъжовната парадигма на войнстващият Елит, се е отдалечил твърде много от древните знания и разбирания за света.

От цялата древна литература, космологичните и космогонични знания най-точно са описани в „Шримад Бхагаватам”. Там се говори за безброй Светове, всеки от които се съдържа в сферична обвивка от пластове елементална материя, бележещи границата между Земния (ежедневен) и Трансценденталния (Божествен или Духовен) безкраен и вечен свят. Пространството вътре в сферата се нарича Брахманда – Яйцето на Брахма или Космическото яйце и символизира манифестирания Космос – Вселената. Земният диск (Бху-мандала), който ние обитаваме се намира на екваториалната равнина вътре в сферата и я разделя на горна половина – Небесните селения и долна – Подземното царство, изпълнени с амниотични (околоплодни) води. Оста в сферата, перпендикулярна на Земния диск, се нарича Меруданда - от планината Меру в центъра на Земния диск. Тя обозначава пътя на душата през седемте селения нагоре при възнесение или надолу при инкарниране, както и седемте чакри и кундалини, но едновременно с това е и оста, около която се въртят Слънцето, Луната, планетите и звездите и можем да си я представим като свържем мислено Северния полюс с Полярната звезда.

Подобно на Бху-мандала и Меруданда, в мита за Атлантида откриваме плоската Земя, в центъра на която е Дървото на живота със змия увита около ствола му. Така и Атлас поддържа Земята върху плещити си, докато седемте му дъщери (седемте чакри и планети) пазят и танцуват около Дървото на живота (кундалини).

В Юдео-християнската и апокрифната литература светът е описан по подобен начин (на диаграмата горе): Земята е плоска, поддържана от Устоите на Земята (стълбове), отгоре е Небесната твърд (купола), разделящ водите на Сътворението на две: под твърдта – Небосвода и над твърдта – Небесните селения, Дървото на живота се намира в центъра на Едем, а под Земният диск се намира Преизподнята и Адът.

Това алегорично описание на света с точност се поддържа от над 600 различни древни култури: шумерската, вавилонската, асирийската, финикийската, египетската, догоните, маите, инките, навахо, шипибо в Перу, варао в делтата на Ориноко, норвежката, камбоджанската, корейската, китайската и много други.

Символът на Космическото яйце можем да открием в архитектурата на храмовете по света. Всички синагоги, черкви, джамии, хиндуистки и други източни храмове имат куполи, символизиращи небесния свод. Поклонникът, влизащ в храма, първо се изкачва по стъпала, символизиращи духовната еволюция, чрез многократни прераждания на човешкото същество до издигането му на това ниво на съществувание от по-ниските „подземни” нива, след това върви по равния храмов под, символизиращ плоската Земя от ежедневния свят, като над него се намира Небесния купол със закачени физическите светила - полилей или свещници, т.е. Слънцето, Луната и звездите, а над тях са фреските, изобразяващи висшите Божествения селения, като централната част на купола са Селенията на Върховния бог. Върху куполите на храмовете винаги се издига символът на Творецът за дадена религия – кръст, полумесец или друг символ, за да покаже, че Творецът е извън своето Творение, т.е. извън погледа на поклонника вътре в храма, като същевременно остава свързан завинаги с него. Явно е, че „подземният” свят е символизиран от подземията на храмовете, които в Европа стават печално известни със занданите си. Символното значение на разрушаването на храмове при поробване на народ или смяна на Обществено-политическата структура е налагането на промяна в сатуквото и светогледа на народа.

Друг символ на Космическото яйце е държавата – регалия, която суверенният монарх държи в лявата си ръка. Дезинформацията по ционистките масонски масмедии поддържа тезата, че регалията „държава” символизира кълбовидността на Земята, която уж е била известна на монарсите още от древни времена. Това е напълно шизофренично твърдение, тъй като от древността чак до преди два-три века (в зависимост от държавата), както монарсите така и Църквата, от която са коронясвани, винаги са поддържали парадигмата на Плоската Земя. Следователно, с увереност може да се твърди, че регалията „държава” символизира Космическото яйце на манифестираното Творение, вътре в което е Земният диск, който обитаваме, а НЕ Е ТОПКА по повърхността, на която ходим. – Бел. прев.)
image И халдейците и египтяните считат небето за масивно покривало на Света, а в Индия и Персия са на мнение, че то е метален похлупак - плосък или изпъкнал, или дори пирамидален.

Чак до ХVІІ-ти век Земята винаги е била считана за център на празна сфера с твърди стени и поради това, тя винаги е представяна с похлупак. Тази необходима добавка, обаче, била елиминирана след появата на теорията на гравитацията, заради удобство, тъй като един твърд купол, ограничаващ пространството около Земята, би направил невъзможни екстравагантните движения на планетите, които били запратени да се въртят в пространството на феноменални разстояния. По този начин от онова време насам, фактът, всеобщо приеман в продължение на хиляди години, че Небесата са твърда повърхност, напълно изчезва. 2 *

2 * Трябва да се отбележи, обаче, че понятието за твърдото естество на Небесата, продължава да съществува в езика. Думата „Небесна твърд” означава твърда повърхност, а френската дума „Ciel”, означаваща „Небеса”, „рай” произлиза от „coelum”, което означава и „изваян материал”.

Независимо от това, възможното съществуване на твърд Небесен свод над Земята е въпрос от голямо значение с оглед на огромните последствия, възникващи в резултат на този факт, ако се окаже, че е верен. Няма съмнение, че обичайната реакция е недоверие, но, от друга страна, може да се счита, че не без причина древните вярвали в съществуването на физическия Небосвод, нито пък без причина тази представа била предавана последователно през вековете от най-ранни времена чак до ХVІІ-ти век във всички части на Света. Единствената друга възможност би била да сме в състояние да докажем факта, но по настоящем наистина изглежда, че нямаме никакви средства да направим това. Но все пак, действителното съществуване на твърд купол над главите ни може да бъде разкрито по един непряк и съвсем неочакван начин, който поради наложеното досега погрешно обяснение на естеството на планетите не бяхме в състояние да използваме. На този етап може да се каже, избързвайки със събитията от следващата глава, занимаваща се с този конкретен въпрос, че планетите не са твърди, непрозрачни маси материя, така както се смята. Те са само нематериални, светещи, прозрачни дискове и в светлината на тези факти става ясно, че кратерите, неравностите, планините и долините, за които се смята, че съществуват на повърхността на тези въображаеми маси, са топографските характеристики на твърдия Небесен свод, осветени и откроени от светещите прозрачни дискове, които наричаме планети. Необходимо е също така да се разбере, че обектива на телескопа създава впечатление за изпъкналост, което откроявайки релефа, внушава усещането за сферична маса, но този ефект на изпъкналост е просто оптическа илюзия.

Небесният купол може да се види не само през прозрачните планетни дискове, с помощта на телескоп, но също така, наистина в редки случаи, и с невъоръжено око, а именно, когато е осветено от светкавици по време на нощни бури.

По една забележителна случайност, при подобни условия, авторът видя Небесния свод изцяло осветен и дори бе в състояние да го наблюдава непрекъснато в продължение на няколко минути, поради бързата последователност на плоски гръмотевични разряди, осигуряващи пълна и непрекъсната видимост. Тук може да се направи следния коментар, ако древните поддържали становището, че Небесата са твърда маса, това е поради причината, че са установили този факт при същите обстоятелства, както мнозина наблюдатели ще могат да направят и в бъдеще. И така, в днешни дни вече може да бъде предвидена възможността да се направят нощни фотографии на големи области от Небесния свод, особено в онези части на света, където поради честотата на гръмотевичните бури, има многобройни удобни случаи за това.
imageimage (Снимки на Спрайт-мълнии на височина от около 100 километра. – Бел. прев.)

image (Първата цветна фотография на Спрайт-мълния, с височина 90 километра, заснета на 4-ти Юли 1994 година. Университета във Феърбанкс, Аляска. – Бел. прев.)
Външният вид на Небесният свод бе на доста стръмен, леко наклонен купол с пирамидална форма и изглежда се състоеше от блестящо метално тъмно сиво вещество, постоянно проявяващо дребни правилни неравности, подобно на ковано или дялано олово. По-големите части, особено кратерите, бяха ясно видими на фона, но най-впечатляващото обстоятелство, все пак, беше невероятната близост на свода, най-високата точка на който, в най-добрия случай, не изглеждаше да е на повече от 100 километра над Земята. В тази връзка може да припомним, че в една от книгите на Омир се посочва, че височината на камбановидния купол, обграждащ Земята е само два пъти височината на планината Олимп, т.е. около шест километра. Тази преценка, очевидно невъзможна и най-вероятно произтичаща от изключителната чистота на въздушния слой над Гърция, заблуждаващ сетивата, въпреки всичко дава представа за начина, по който въпросът за разстоянието от Небесния свод до Земята, към който ще се върнем по-късно, може да бъде представен. image (Различни видове височинни мълнии: Синя искра, Гигантска искра, Хало, Елф и Спрайт. – Бел. прев.)
По тази причина, от гореизложените обяснения следва, че наличието на материален купол, обкръжаващ Земята не може да бъде отречено и този факт напълно революционизира съвременните концепции за външния свят. Земята не виси свободно в пространството, а е разположена на дъното на кухина, чиито стени я заобикалят от всички страни. Звездната шир не се разпростира на неограничено и неопределено разстояние. Вече ни е известно, че размерите на нашата Вселената са ограничени, а те са ограничени от кръглата стена, обграждаща Земята. Тя е това препятствие, от което радарните вълни се отразяват и също така в тази връзка можем да си припомним теорията на Хевисайд, водеща до съществуването на горен, радиовълново-устойчив въздушен слой, който е не нищо друго, а самият твърд Небосвод. Няма абсолютно никакво друго твърдо тяло между Земята и Небесния купол, тъй като съзвездията, както и планетите, не са нищо повече от светещи явления.

Метеоритите, очевидно, са отломки, отделящи се от Небосвода и достигащи Земята. Тези материали, когато биват анализирани, се оказва, че включват в себе си висок процент метали, от което може да се заключи, че блясъкът присъщ на небето се дължи на присъствието на метали в състава му. Факт е, че в началото на времената Земята по необходимост би трябвало да се е отделила от граничещата материя, която сега представлява Небесния свод и, следователно, разделените сега части би трябвало да съдържат еднакви елементи. Следователно, всички метали и руди в земните недра присъстват и на Небесната повърхност. В действителност, в топлите страни се правят асоциации между металите и небето, като последното инстинктивно е сравнявано с оловото и медта, тъй като жарките температури засилват неговото металическо въздействие и го правят по-осезаемо.

В класическата литература се срещат две конкретни препратки към металното естество на Небесата, освен тези, които могат да бъдат открити в египетската космология, но първите не могат да не бъдат свързани с последните. На първо място, в поемите на Омир четем, че обсипаният със звезди Олимп - обиталище на боговете, е изработен от блестящ бронз и, на второ място, в Стария завет пророк Йов дава това, което може да се счита за точно описание на Небесата, когато той ги обявява за огледало от метал. В тази връзка, трябва да се отбележи, че когато се прави поетическо описание на сребрното огледало на Луната, в действителност, металната повърхност на купола, появяващ се под прозрачния диск, бива описан като сребърно огледало. Допълнително може да бъде отбелязано, че в митологията на Ориента атрибут на богинята на Слънцето е свещеното огледало. Това е още една асоциация с действителната същност на Небесния свод и трябва да се признае, че той, особено когато блести и искри над Слънцето, несъмнено изглежда като огледало.

Често се забелязва прилика между Слънцето и стъклото. През VІ-ти век преди Христа, Емпедокъл счита Слънцето за стъкловидно тяло, събиращо и отразяващо светлината на етера, но което няма собствена светеща сила. През ХІХ-ти век, британският астроном Палмър поддържал възгледа, че Слънцето е леща, която, казвал той, предава към нас лъчите произлизащи от Всемогъщия. Освен това е известно, че Птоломей в своята система за устройство на Вселената, говори за съществуването на кристално небе, а именно, небе с естеството на прозрачна минерална субстанция. В тази връзка, човек би предположил, че не е невъзможно в резултат от топлината натрупвана от преминаването на Слънчевия диск да възникне разтопяване и витрификация на силикатните материали, съдържащи се в Небосвода, така че на определени места той да започне да се покрива със стъклен слой, който би придал на Слънчевия диск, поради прозрачността му, идентични свойства, така че той да наподоби оптично стъкло. Наличието на шлака или сгурия, подобна на тази, образуваща се при разтопяването на метал, се наблюдава и по повърхността на Слънцето, която в действителност, поради неговата прозрачност, съставлява основата на Небесата и изглежда, че това потвърждава възможността за съществуването на термични и химически реакции между елементите, образуващи Небесния купол.

Сега вече може да бъде разбрано, че светлината и топлината, която сякаш се създава от Слънцето не произтича от този източник, а се дължи на подпалващия ефект на събирателната леща (двойно изпъкнала леща – Бел. прев.), създаден от блестящата метална повърхност на Небосвода над светещия диск. При тези условия, всички животворящи и полезни свойства приписвани на Слънцето, трябва да бъдат прехвърлени на твърдия Небесен купол, също както и лъчите. Тези лъчи не са лъчите на Слънцето, а са лъчите на металната повърхност на Небосвода.

Очевидно е също така, че електрическите разряди, произвеждащи мълниите се осъществяват между Земната маса и тази на Небесния купол. Освен това може да се предположи, че части от Небосвода се разширяват и разцепват или експлодират под напрежението от протичането и разряда на мощните електрически потоци, оттам и кратките детонации наречени трескавици, които по-късно се усилват в силен тътен и отекват във вътрешността на огромната кухина, съдържаща Земята. По-нататък може да се отбележи, че гръмотевичния грохот винаги веднага е следван от метален резонанс, подобен на този от бронз или месинг и може да се каже, че този конкретен ясно доловим екот, със сигурност е произведен от металните стени на Небосвода, направени така че да трептят и вибрират под напора на детонациите.

Древните мъдреци казвали, че дъждът е част от водите, съществуващи от другата страна на Небесния свод, които преминават през пукнатини от нашата страна. В тази връзка може да се отбележи, че дъждът винаги руква в края на гръмотевична буря, т.е. след като звукът от разцепването на купола, иначе казано гръмотевицата, бива чут и този факт изглежда, че подкрепя теорията на древните, отнасяща се до дъжда.

Светкавицата е явление, което е резултат от наелектризирането на Небосвода, но трябва да се обясни, че светещите разклонения, наблюдавани при това, което се нарича раздвоена мълния, строго погледнато, изобщо не са светкавици, нито пък преминават през въздушния слой, както се смята. Те съответстват на светещите електрически потоци, протичащи през купола на самите Небеса, където следват неправилни пътеки, вероятно метални жилки, а освен това може да се види, че те приемат изпъкналата форма на Небесния свод. В крайна сметка, тези токове допринасят за натрупването на огромни количества електрическа енергия на определени места, необходими за осъществяването на разряд към Земята, който впоследствие става по права линия.

Кометите, метеорите и падащите звезди са явления, които също имат своя произход, както така наречената раздвоена мълния, в Небесната маса. Авторът определено знае, че това е така. Кометите са спонтанни светещи манифестации, породени от електрическите взаимодействия протичащи в Небесния свод и това обяснява неочакваните им и внезапни появи, както и бързите им хаотични движения, без значение директни или ретроградни. Преминаването на комета не е придружено от звук, което означава, че няма електрически разряд, както в случая при мълниите, причиняващи разцепване и детонации в Небосвода. Може да се предположи, че мълнията протича в недрата на Небесния свод, докато кометата е повърхностно явление. Орбитите на кометите, които могат да бъдат видяни да прекосяват във всички посоки цялата необятна Небесна шир, се описват като параболични. Понеже преминаването се извършва по повърхността на купола, в действителност, това означава, че орбитата точно следва неговата кривина и по този начин придобива параболична на вид форма.

Формирането на кометите, изглежда, се дължи на влиянието на планетните дискове, преминаващи през определени точки от Небесния свод, иначе казано, когато заемат определени градуси от Зодиака, особено 29-ия градус от Стрелец. В случая с кометата Енке от 21-ви декември 1795 година, Слънцето се намира на 29-ия градус от Стрелец. При кометата Брукс от 11-ти ноември 1911 година, Меркурий пресича същия градус и отново при кометата Донати от 2-ри Октомври 1858 година, Марс е планетата, която влияе неговото преминаване от точно това място. Освен това, същото наблюдение се отнася за 3-тия градус от други Зодиакални знаци, особено Близнаци. В последния споменат случай, този с кометата Донати, Уран е на 3-тия градус от Близнаци. Що се отнася до Халеевата комета, преминала отново на 4 Март 1910 година, Меркурий е на 3-тия градус от Близнаци, Венера - на 2-рия градус от Везни, Марс - на 2-рия градус от Рак, докато в същото време Сатурн премина през 29-ия градус от Овен и т.н. Всички тези обстоятелства, които не могат да бъдат случайни, очевидно насочват нашето внимание към съществуването на математически закон, определящ формирането на кометите, посредством обединеното съдействие на планетните дискове, когато те едновременно преминават през определени градуси от Зодиакалните знаци и тъй като планетите имат постоянно повтарящо се движение, то следва, че периодичността на кометите, щом тя наистина съществува, може да се дължи на този факт.

Падащите звезди не трябва да се объркват със звездите в обичайния смисъл на думата, които образуват съзвездията и се движат с много бавна скорост. Те са светещи проявления, бързо плъзгащи се по повърхността на Небесната твърд, при пълното отсъствие на електрически разряд към Земята. Като по този начин, те са свързани с Небосводните мълнии, особено защото понякога могат да бъдат чути да издават пръщящи звуци като искрите.

Метеорите също са светещи явления, породени от електрическите взаимодействия, протичащи в Небесния купол. Наблюдавано е, че те често са придружени от детонации и от звук, подобен на гръмотевичния, който, следователно, е причинен от разцепването на купола, така че не може да има съмнение по отношение на истинския им произход. Изчислено е, че височината на метеорите никога не надвишава 90 километра и това число потвърждава оценката, която се дава по-нататък за вероятното разстояние от повърхността на Земята до Небосвода.

От древните мъдреци знаем, че в началото на времената Небесата са били в непосредствена близост до Земята, което е в съответствие с праисторическото разместване на заобикалящите маси и че те са били постепенно издигани нагоре в течение на вековете. Това издигане на Небосвода не би могло да е много голямо. Самият факт, че той може да бъде видян с помощта на телескоп през планетните дискове, както и с невъоръжено око, както бе посочено по-горе, показва, че той не би могъл да е много далеч. Освен това, не е вярно, че човешкото зрение може да покрие безкрайни разстояния, дори и с помощта на най-мощните инструменти, в същото време имайки предвид възможното увеличително влияние, дължащо се на различните плътности на разнообразните въздушни слоеве, така че трябва да се приеме, че Небесния купол е изключително ниско. Ако той бе на огромно разстояние, метеоритите биха се разпадали и разпрашавали, а дъждът би се изпарявал, преди да достигне Земята.

Няма и не би могло да има, абсолютно надежден метод, който да установи точното разстояние между повърхността на Земята и Небесата. Наистина е много съмнително, дали законите на физиката, приложими в земни условия, биха били все така валидни в случая с високите въздушни слоеве и в пространствата в близост до горната част на купола, но определени факти могат да бъдат взети под внимание.

Височината на слоя Хевисайд, която всъщност е Небесния купол, е измерена посредством времето, необходимо на излъчените радарни вълни да се върнат на Земята. Това разстояние е определено на 40-50 км денем и 90 км нощем, но числото получено през деня може да се счита за ненадеждно, поради много вероятното предположение, че настъпва ускорение в разпространението на електромагнитните вълни, вследствие на слънчевата топлина.

От друга страна, известно ни е, че дебелината на въздушния слой също е измерена. Но въздухът е невидим и тъй като куполът е единствената повърхност, върху която окото може да почине, става ясно, че дебелината на въздушния слой означава височината на купола. През ХІ-ти век арабите, нека допуснем метода им за приемлив, чрез измерване на продължителността на здрача установили, че тази дебелина е 92 км, а в днешно време е получено разстояние от 64 км, по същия метод. Подобни показания идват и от о. Цейлон, където жителите твърдят, че куполът там е особено ниско, с височина само 40 мили, т.е. 60 километра от Земята, а от това дали твърдението се основава само на убеждение или не, не следва непременно, че то не е вярно. Това число е в съответствие и с впечатлението на автора, който е виждал и наблюдавал Небесния купол за достатъчно дълъг период от време, за да има възможност да прецени вероятното му разстояние, доколкото е в човешките възможности и заключението е, че разстоянието между повърхността на Земята и Небесата, което може да се различава на някой места, не надвишава 80-90км. Първият телескоп използван от Галилео Галилей, негова собствена конструкция, имал само трикратно увеличение. Въпреки това, с този малък инструмент, той могъл да види възвишенията на Небесния купол, описани от него като Лунните планини, което означава, че вместо да речем 80-90, то 50-60 километра отстояние биха били по-близко до целта.

Небесният свод сигурно не е напълно неподвижен, но вероятно периодично се отдалечава или приближава, така че при тези условия, промените във въздушното налягане очевидно са резултат от променящата се височина на Небосвода. image Небесната твърд

Лазурният цвят на въздушния слой може да се дължи на присъствието на определени метали или техните сплави по повърхността на Небесата, като меден оксид или кобалт, осигуряващи синия оцветител. Особено последният метал, използван за производството на синьо стъкло, е открит в много големи количества в метеоритите и цветът му би се разпръсквал от слънчевата светлина във въздушните слоеве, дори ако те не достигат съвсем до повърхността на купола, тъй като той може да хвърли отражение от разстояние.

Освен това, може да се направи заключението, че червеното оцветяване на прозрачния диск на Марс се дължи на факта, че частта от купола, намираща се над неговата орбита, съдържа железен оксид, придаващ му този цвят. Глава Пета
За нематериалното естество на планетните дискове
ПЛАНЕТИТЕ не представляват огромни струпвания на материя. Те са светещи, прозрачни дискове без плътност. Луната, по-специално, създава впечатлението за ефирно проявление, а нестабилният и илюзорен характер, който обикновено се свързва с тази планета, произлиза точно от нейното нематериално естество. image Звезда през Луната? Какво?!

Както вече бе установено, повърхностните неравности, за които се смяташе, че съществуват върху въображаемите маси, наречени планети, са всъщност неравности по Небесния купол, така както се виждат през прозрачните дискове. Така наречените планини, кратери и падини на Луната са части от структурата на купола. В тази връзка може да се отбележи, че астрономите от обсерваторията в Маунт Паломар в Америка наскоро съобщиха за настъпили поразителни промени по повърхността на Луната. Казва се, че гигантски кратери и пукнатини дълги повече от петстотин километра са се появили, а планински вериги толкова значителни, колкото Алпите са изчезнали, без да оставят следа, но всички тези предполагаеми изменения несъмнено съответстват на променящият се структурен характер на релефа на купола, който постепенно се разкрива от светещия прозрачен диск на Луната, докато се движи. image (Плоската Луна над Плоската Земя – Звездите се виждат през прозрачния диск на Луната. – Бел. прев.) Това обяснение е приложимо също така и за Марс. Каналите най-вероятно са пукнатини, или може би тъмни жилки, съществуващи върху повърхността на Небосвода, видяни през диска. Наблюдава се, че от време на време каналите се умножават и променят формата и ширината си, а видимите тъмните области се разширяват или свиват, но, както вече казахме по-горе, тези промени в действителност се отнасят към постепенното разкриване на структурата на купола над движещия се диск. Същите коментари се отнасят и до Юпитер, за който се казва, че претърпява подобни трансформации. Идеята, че планетите са огромни маси материя, водеща началото си от Аристотел, живял през ІІІ-ти век преди Христа, трябва да бъде изоставена. Не съществуват твърди тела, движещи се в космоса и използването на думата „планета” в нашата лексика, имаща този грешен смисъл, вече не е оправдано.
image
(Плоската Земя – Истинската планета Венера е прозрачна. – Бел. прев.)

imageimage
(Плоската Земя – Блуждаещи звезди – Венера – Бел. прев.)

По отношение на истинското устройство на планетите, по-нататък бихме казали, че те не са огромни маси материя, което е открито вероятно преди нашето съвремие, с оглед на факта, че са в състояние да останат в покой няколко дни наред, по време на паузата, последваща ретроградното им движение, независимо от това дали за тях се твърди, че се въртят около Земята или около Слънцето. Очевидно е, че през това време, предполагаемите балансиращите сили, за които се твърди, че са резултат от движението на планетите и така ги задържат в космоса, биха престанали да действат, поради липсата на движение. Тогава, единственият физически закон, на който планетите биха били подчинени би бил гравитацията и при тези обстоятелства, те по правило биха паднали на Земята или на Слънцето, в зависимост от случая. Фактът, че планетите са в състояние да останат зависнали в космоса в продължение на дни по време на неподвижния си период, следващ ретроградното им движение показва, че не са грамади материя и че единствено могат да бъдат светещи проявления, факт който е съвместим с впечатляващата тишина царяща в Небесата.

Още от най-ранни времена е прието, че „спътниците” на Земята, особено Слънцето и Луната, не са твърди непрозрачни тела. В началото, до Аристотел, те са считани за души или духове, което не предполага материално естество. За древните народи, те били просто светлини и те дали на Слънцето и Луната твърде уместни имена. Те ги наричали Светила. През VІ-ти век преди Христа, Ксенофан считал, че Слънцето е струпване на искри, получени в резултат на влиянието на Земята. Няколко други физици предполагали, че то е стъкловидно тяло или леща, отразяваща светлината на Етера и тази теория, основана на наблюденията е логична, като се има предвид, че металното естество на повърхността на Небесния купол вероятно не е било известно по това време. А що се отнася до Луната, казват, че преди векове, много преди началото на Християнската ера, Вавилонските астрономи-свещеници учели в храмовете, че тя е отражение на Земята. Тази хипотеза по отношение на отражението е точна, но по отношение на произхода на отражението не е, тъй като Лунният диск, който е толкова съвършено кръгъл, колкото изобщо е възможно, не може да е отражение на Земята, тъй като тя не е кълбовидна. Коперник е първият, който приписва тази форма на Земята, за да се потвърди въртенето. Освен това, трябва да се има предвид, че кълбовидната форма, с която Земята сякаш въздейства, се дължи единствено и само на изпъкналостта на Небесния купол, ограждащ хоризонта.

Древните мъдреци винаги са казвали, че Земята е плоска и това се потвърждава от фотографските архиви на голям брой авиатори, а също и от изявлението на проф. Пикар, когато се издига в стратосферата. (Огюст Антоан Пикар - швейцарски физик, изследовател и изобретател. – Бел. прев.) Още повече, трудно е да се повярва, както ни се обяснява, че жителите на Антиподите (вулканична островна група в Тихия океан – Бел. прев.), като естествена последица от кълбовидността на Земята, са в състояние да стоят и ходят с крака на Земята и глава надолу по начина, по който насекомите пълзят по тавана. Логично трябва да разсъдим, че жителите по цял Свят ходят по същия начин като нас и върху една и съща равнина, която е хоризонталната повърхност на Земята и безспорно е, че това би се видяло, ако Австралия можеше да бъде достигната от телевизията. Тъй като вече е получена конкретна представа относно съществуването на кръгъл свод около Земята, то логично следва, че тя е плоска повърхност, с изключение, разбира се, на неравностите на планините, с океани запълващи долната част на кухината, в която се намира. Поради това, Южните полярни региони са хоризонтално разположени и се простират до основата на околовръстните стени, ограждащи Земята.

По този начин, се вижда, че планетните дискове не са отражения на Земята, както Вавилонците са считали в случая с Луната, тъй като Земята не е кълбовидна. Те са или директни проекции, излъчвани от лъчисти центрове, или отражения върху Небосвода на първоначалните лъчисти проекции. В действителност, древните мъдреци, говорейки за Слънцето, казвали, че то е само отражение на много по-великото и по-мощно Слънце съществуващо в една външна Вселена. Обаче, който и да е верен от тези два варианта, едно голямо затруднение, което все пак остава да бъде разрешено по задоволителен начин, е самото движение на планетите. Понастоящем, в хода на изследванията върху светлината, авторът се натъкна на определени експерименти, проведени през ХІХ-ти век от френския физик Лисажу 3*, при които светлинна точка, отразена върху екран се задвижва, единствено чрез придаване на вибрация на повърхността, от която тя се отразява и въпросните експерименти, изглежда, че предоставят доказателства за механизма на движението, включително дори и ретроградното движение, на отразените светлинни проекции върху Небосвода, наричани планетни дискове.

3 * Жул Онтуан Лисажу е роден във Версай през 1822 година и е починал през 1880 година. Той извършва важна изследователска работа върху звука и оптиката. Репутацията му е създадена от неговото „Изследване на оптиката на трептящите движения” (Etude Optique des Mouvements Vibratoires) от 1873 година.

При тези демонстрации, светлинен сноп е пропускан да пада върху огледало, закрепено на единия зъб на камертон. Така получената светлинна точка е отразена от второ огледало, прикрепено по подобен начин към друг камертон, а оттам отново е отразена върху екран. При това уподобяване, екранът съответства на Небосвода, а светлинната точка са различните планетни дискове. Като придаваме трептение на всеки камертон поотделно, движението на прикрепеното огледало предизвиква праволинеен възвратно-постъпателен ход на светлинната точка по екрана, но в този случай, поради устойчивостта на зрението, ние виждаме непрекъсната светлинна линия. image (Фигури на Лисажу на осцилоскоп. Фигура на Лисажу е крива, която представлява геометричното място на резултантното преместване на точка, в която се наслагват две или повече периодични движения, най-често с една и съща честота и под прав ъгъл. Изразена формално, фигурата на Лисажу е графиката, описваща наслагващите се хармонични трептения и отговаряща на системата параметрични уравнения:.... – Бел. прев.)

Тук стигаме до най-важната част от демонстрацията. Ако двата камертона, с прикрепени върху тях огледала, вибрират едновременно, тогава светлинната точка описва крива, формата на която се променя в зависимост от честотата на трептенията. Освен това, бързото криволичещо движение на светлинната точка създава непрекъсната светлинна крива, подобно на правата линия, получена преди това от трептението само на едно от отразяващите огледала. При тези условия, планетите може да се окажат резултат на подобни условия, а именно: две последователни отражения на първичната лъчиста проекция (втората - върху Небесния купол), като движението бива породено от само себе си, така както и орбиталните криви, посредством формата на трептенията на повърхностите, от които са отразени, съгласно демонстрацията. Ако допуснем съществуването на ниски трептения, ще бъде получено ретроградно движение, съответстващо на възвратно-постъпателния ход на светлинната точка, отразена върху екрана, но в случая със Слънцето и Луната, които не са ретроградни, трептенията на отразяващите повърхности трябва да са високи, за да отговарят на тази част от експеримента, където поради високочестотните вибрации, предизвикали устойчивост на зрението, се създава непрекъсната крива.

И така, тъй като получените от Лисажу резултати възпроизвеждат характеристиките, демонстрирани от планетите по отношение на произхода и движението им, излиза че това обяснение може да бъде прието. Ако експериментите са били извършени, установявайки по този начин подходящите вибрационни движения, приложими към отразяващите повърхности, много вероятно е пълната реконструкция на космическото устройство да бъде осъществима.
imageimage
Преди да разбере опитите на Лисажу, които сега изглеждат убедителни, авторът бе на мнение, че движението на планетите се дължи на естествено, макар и необяснимо, прожекционно устройство, тъй като бързото или бавното, директното или ретроградно движение, както и периодите на неподвижност на планетите могат да бъдат възпроизведени чрез механизмите на кинематографията.

Що се отнася до произхода на вибрационните фактори, теорията на автора е, че те са резултат от преминаването на полу-годишните и денонощните потоци космическо дихание, чиито нарастващи и намаляващи фази те следват. В индуистките текстове, за които вече бе споменато, се посочва, че колесницата (на Слънцето) става неспокойна на разсъмване - означаващо тук дневното дихание, което го привежда в действие и това може би означава, че едновременните трептения от двете отразяващи повърхности, които определят възходящето и низходящето движение на Слънцето, се създават и управляват от дневното дихание. В този случай, би трябвало да има ново Слънце всяка сутрин и това би могло да обясни причината за очевидната му слабост при изгрев и залез - при последното положение лесно се наблюдава обичайното мъждукане, предшестващо изчезването на светлината. Преминаването на шестмесечните нарастващи и намаляващи летни и зимни потоци космическо дихание също биха създали съответно повишаване и понижаване на трептенията в отражателните повърхности, въздействащи по този начин на целогодишната промяна на височината на Слънцето. Тези хипотези вероятно представляват само едно несъвършено решение на проблема, но с помощта на подходящи научни изследвания и експерименти, могат да доведат в бъдеще до по-конкретни обяснения.

Произходът и местоположението на лъчистите проекторни центрове (центровете, излъчващи проекциите) ще трябва все още да бъде изясняван. Размерът им може да е много малък, но проекциите биха били значително уголемени чрез последователните отражения, особено последното отражение върху Небосвода. Тези първоначални светлинни източници може да са разположени, както древните мъдреци са предполагали за Слънцето, в една външна Вселена, комуникираща посредством отвори с вътрешността на кухината, съдържаща Земята, тъй като ранните космогонии включват много обяснения за наличието на „врати” и „прозорци” в Небесната твърд. Малко вероятно е, изследването на звездното пространство, доколкото то може да се провежда, някога да позволи да се изясни проблема или да предостави информация за местоположението на трептящите повърхности, отразяващи планетните дискове върху Небосвода.

Освен това, сега може да се разбере, че след като са отражения, планетните дискове не могат да създадат никакъв вид явление от само себе си и ако се появяват петна или сенки по техните лица става ясно, че тези промени се случват първом или в първичния проекционен център, или в отразяващите повърхности, или може би в Небосвода и че тези промени накрая са възпроизведени във вътрешността на дисковете. На повърхността на Слънцето се наблюдават кръгообразни потоци и вихри, движещи се с нееднаква скорост на различните географски ширини и понеже изглежда, че те описват въртеливо движение, приема се, че то се върти около оста си със скорост от двадесет и четири дни в района на екватора и двадесет и пет дни по другите ширини, но трябва да бъде разбрано, че тези течения или завихряния съществуват или в първичния проекционен център, или в отразяващите повърхности и че те са просто изображения във вътрешността на слънчевия диск, въпреки че тези манифестации освен това може да се дължат на движението на диска върху отразяващите изпъкнали стени на Небосвода. image Казва се също така, че някакви вторични планети или луни са били открити около планетните дискове, но за тях може да се приеме, че са оптични илюзии и ако те не са породени от дисторсията (вид аберация) на образа в обектива, те вероятно са резултат от многократната рефракция на светлината на диска от близкостоящите стени на купола. Необходимо е да се припомни, какво бе казано по-рано относно малкото разстояние до Небосвода, следователно, светещите дискове, наричани планети, движещи се по него, също отстоят на по-малко от сто километра от Земята. (Аберация в оптиката се нарича недостатък на оптичната система, при който се получават неточности в образа, дължащи се на някои явления и геометрични особености при преминаването на светлината през нея. – Бел. прев.)
Глава Шеста
За въздействието на Небесния свод и за космическите лъчи

НЕ може да има съмнение, че благодарение на огромната си маса и на близкото разстояние до Земята, Небосводът упражнява силно въздействие не само върху самата Земя, но и върху всичко, което тя съдържа и всичко живо на повърхността й. Небесната твърд генерира и освобождава енергиите, които под името космически вълни, лъчи или радиация се приемат от нас денонощно и непрестанно от външното пространство. За тези вълни се смята, че произхождат от звездите, въпреки че е установено, че те идват и от посоки, в които няма никакви звезди и това е породило теорията за съществуването на невидими звезди, но, по необходимост, всички излъчвания, приети от външното пространство произлизат от Небосвода.

Може да се предположи, че той въздейства генерално върху климата и температурите в зависимост от състава си и височината му над повърхността. Напълно може да се приеме, че много високите температури на екватора се дължат на факта, че там Небосводът е по-близо до Земята.

Въздействието на Небосвода се проявява главно посредством планетните дискове, движещи се по повърхността му, чрез специфичните действия, които те упражняват върху него. Дисковете стимулират и разкриват неговите характеристики. В тази връзка например видяхме, че топлинните и светлинните лъчи са проявени от Небосвода над Слънцето. Всичките планети са проводници на излъчванията, произтичащи от онези части на Небесната твърд, намиращи се в основата на траекторията на орбитата им и трябва да бъде разбрано, че тези излъчвания не са само от един и същи вид, нито пък имат еднакъв интензитет, тъй като много вероятно е съставът на Небосвода да се променя в зависимост от отстоянието му до Земята, а също поради различното естество, размер и скорост на планетите. Следователно, поради тази функция на препредаване на излъчванията на Небосвода, древните мъдреци дали на планетните дискове тълкувателни имена.

(Планетите са получили имената си от римската и древногръцката митологии. Меркурий носи името на римския бог на търговията и вестител на боговете, син на Юпитер и Мая. Венера е богинята на любовта и красотата в Древен Рим. Марс е богът на войната и плодородието в римската митология. Нептун е името на древноримски бог на моретата, син на Сатурн, брат на Юпитер и Плутон, отъждествяван е с древногръцкия бог Посейдон. Сатурн носи името на римс



Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: stamat2015
Категория: Поезия
Прочетен: 63110
Постинги: 90
Коментари: 30
Гласове: 37
Архив