Глас обгърнат от тъга...

Очи и глас –

без звук, във болка...

***

 Остават големи празнини. Празнините между психиките ни тежат. С няколко реда бялото безмълвие се изчерпва. Написаното запълва и изчерпва бялото безмълвие.

 За какво е нужно то?

 Да обяснява съществуванието на различни истини? Истини – като продълговати и вечни понятия?!...

 Удар! Съществуването губи отенъка си. Превръща се в ярка нищета, пръскаща прозирността си в дъгата на живота... Не е възможно да възпирам възприятията.

 Удар! Голата съдба съсква косматата си грозота. Съжалявам за това...

Не бъди стихиен,

но вечен по отношение

на живота и всичкото –

за себе си.

Земята е покрита с цветя.

Ръждиви цветя.

Миризма на комари и блато и...

 Удар! Забравям болката. Предавам свои ценности. Нищета е това.

 Продължавам да лежа. Мисля, че способността възбужда.

 Откровението на истината ме доведе. Накара ме да ритна масата на безцветното червено приличие, навика и безкрайно-тъпото удоволствие от предъвкването на лъжи и конфекциални правди, за да се отдам в скута на мечтата. Принуди ме да разкъсам дрехата на червено и черно, за да я сменя с жълта - на гърдите зацапана със синьо от прободната рана. Изиска от мен егоизма, синкопираната форма хуманност, за да се влюбя в ценностите, а не в обвивката. Щастлив съм, че в червените очи на социума голотата съм Аз.

 Поредната проведена анкета с разума относно термитника потвърди тържеството на краха над партийността, лъжата над правосъдието, празнотата над ценностите, злобата над любовта, смъртта над битийността и извика живот в гласа, прокламиращ злъчно заплетената интрига в тинестата подмолна част на айсберга.

 Притчата, която истината поднесе на блюдото на радостта ни е за семейното щастие. То живее в дом, на чийто звънец е напечатано „Образцов” и си има двама розови родители. След време на розовите родители се пръква жълто дете. То е толкова лимонено жълто, че само при поглед горчи. Расте бързо и става непоносимо жълто и горчиво. Розовите родители полагат всички усилия това да се скрие от околността или да не е така, но не успяват да направят нищо срещу откровението и скандализиращата мания на истинността. Общественото мнение наблюдава. И когато идва време лимонено-жълтото да раздаде първите свои плодове, на тези които ги очакват, общественото мнение провежда необходимото събрание. Вземат се решения – единствено възможните. Пристъпва се към действие. Отговорникът по чистотата е изпратен на място. Там, в присъствието на съдия-повторител, той заключва семейното щастие в клозета.

 Гардеробът е прекатурен в средата на стаята. Вратите му са отворени. Отвътре се подават: чифт кални вонящи чорапи, раздран ръкав на риза с винени петна, гръб на раирано сако с отбелязани кални стъпки, кървави изпокъсани бикини, детско одеяло изгоряно от ютия, отворен портфейл без банкноти, но с опаковки Кодтерпин, дънки с доста кръпки, върху една от които се чете: „Това е твое”, изпомачкана рокля с разкъсано деколте, мъжка обувка без ток, голям къс тоалетна хартия използвана в едната си част. До гардероба е мръсният дюшек постлан с одеяло. Единственият чаршаф е запратен на топка в ъгъла. Около него се валят парчета от бутилки. През прозореца, с копринено перде се вижда част от лозунг: „Да пребъде делото на кому...”.

 Замислям се. Успявам да уловя мисълта и контролирам възприятията. Това в известен смисъл сякаш означава, че съм буден. Продължавам да лежа. Мисля че способността възбужда.

Прашен път с канавка.

Канавката е запълнена с тиня.

От нея стърчат стъкла.

Нататък е поляната.

Цветя.

Цветя миришещи на тиня.

Цветя миришещи на мърша.

И мърша сред цветята.

Мърша.

Много мърша и комари.

Едри. Тлъсти. Охранени комари.

И воня на гнилоч.

 Удар... Болка. Месото окапва. Ставата се чупи. Нищото остава. И от това нищо се посипват червеи. Вечните червеи.

 Остават големи празнини...

***

 Солено. И сладко. Треви. Корени. Ядки.

 Обидих Слънцето. Стъпках мъглата. И проклех дъжда. Бях бос. А стъпалата ми – загрубели от тръни в прашния път, от грапавостта, от безпричинността на случващото се.

 Обидих Слънцето. Бях подъл и го обидих. Но не посях свое. Нищо не посях. Бях уморен от прашния път, от тръните, от неизбежното. Умора – посята в нощта, но станала същностна, познавайки себе си чрез светлината. Бях уморен и несъстоятелен и не посмях да посея. Не посмях да осъдя себе си на вечност...

 Immortality – the vengeance of eternity…

 Езеро. Гладко. Тиня. Живот. И смърт в живота. Много смърт.

 Не съм чакал своето раждане. Не съм чакал и своята смърт. Всичко което бе – изчезна. Защото не е нужно.

Не бива да мислиш,

за да знаеш.

Не бива да имаш,

за да оставиш.

Не бива да можеш,

за да говориш.

Не бива да гледаш,

за да знаеш.

Аз въздигнах!

Аз противопоставих!

Аз показах!

Аз погазих!

Аз убих Всичкото!

Заради Себе си!

Аз убих Себе си!

 Тишина. И хлад. Роса. Искрици семе в кристал на младостта.

 Тъга. Дъга. И глас. Самотност от печален порив, просещ любовта.

 Душа. И кръст. И кръв. В синьо белег на жаждата жива върху палещия пясък. Жажда за мъст в кръв към живота.

 ... Солено. И сладко.

 Треви. Корени. Ядки...

***

 Пясък. Влага. Много пясък. Влажен пясък. В него е влажната и мухлясваща мумия. Маската върху достолепната ѝ муцуна е мухлясала и прогнила и смърди. Платната и бинтовете около трупа са прокъсани, гъбясали, гниещи. Под тях се открива противната гледка на изсъхнала овъглена плът. Много мъртва плът. Толкова мъртва, че дори не гние.

 Пясък. Много пясък. Палещ пясък. Влагата изгаря. И глас. Не! Не, глас. Писък. Пронизителен. Дълъг. Необятен. Навсякъде е той. Идва от въздесъщото. Писъкът разстройва и разцепва слуха. Пробожда, разсича, разтрошава и разпръсква зримото. Писъкът разтърсва, срутва, обезличава мисълта. Полазва по тялото, загризва хищно кожата, прояжда я и овеществява своята грозота в плътта, разкъртвайки красотата на усещането. Писъкът налага мерзостта на свитата застиналост над избавлението в динамизма на дъгата. Писъкът люти, горчи, прогаря с гадна отрова на съществуванието и се втвърдява в мъртвило. Мирис на гадна смърт...

 ... Мирис на писък. Смрад на писък. И вече нищо. Завсякога.

 Пясъкът се изплъзва под краката му. Затъва. Той не успява да се изправи. Пълзи на ръце... вече не може да се движи. Затъва... Поглежда ръцете си. Опипва лицето си. И накрая разбира, че е сред остатъците от вонящата мумия.

 Пясък. Солен. Палещ. Закриващ гниещото. Приютяващ упойващата смрад на писъка от погребаното Аз.

***

 Всичко се руши.

 Всичко вече рухна. Безумие... И несъстоятелност. Голота. Грозен крясък. Подъл крясък. Умопомрачено безумие! Каквото досега никога не е било. Лудница! Студ и голота.

 Плача. Като за последен път. И риданията разтърсват всичкото в мен.

 Всичко се руши.

 Не мога да се въздържам. Рева. Но не ми олеква. С всяко ридание се усещам още по-самотен, все по-отчаян... Сам.

 Всичко се руши.

 И вече нищо няма значение. Значението изгуби себе си. Значението е безсъзнателно, но също като съзнанието уби себе си. Съзнанието се самоуби...

 Всичко се руши.

 Господи, това е потоп! Това е краят! Без съд, присъда, пречистване. Абсолютен и абсурден край!

 Поглеждам ръната си. В нея е острието. Бляскаво и гадно. Треперещо. То е готово. И аз съм готов. Готов да премина отвъд завинаги. Колко е глупаво! Смърдящо. Непоносимо. Не искам да преминавам отвъд! Но това е единствения начин, единствения път. Отвъд.

 Острието е бляскаво. Потъва бавно в обречената плът... Червено! Много червено. Гъста, мътна, гнусна, черна червенина. Няма болка. Отпускам ръце до тялото – не понасям изтичащата същност на жѝвото... На вече отдавна мъртвия живот... Той ме напуска. Всичко се разруши без него. Всичко се разруши без Моя живот и вече нищо няма значение. И смъртта няма значение. Не я търся, но тя е единствения път.

 Безумие... Голота... Плач...

 Отчаяние... Грозота... Вик...

 Сам... Завинаги... Смърт...

 Всичко рухна.

СТАМАТ

***   Юни – юли 1987 година   ***

***