Прочетен: 966 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.11.2017 09:54
“Sheltering in your shell, my friend…” – Supertramp
***
Небето мътнее. Мътнеят с него и склоновете. Сега са невзрачно заоблени. Оформят помежду си падинки с ниско подстригана и колосана от зимния дъх трънеста растителност. Хълмчетата са пръснати от двете страни на кръгозора и безсрамно закриват пенливо-свенливо-червените надиплени облаци – последна утеха на залеза.
Потъмнява небето. Потъмняват и склоновете-облаци. Уплашените сенки побягват и спъвайки се в решетъчната трева, размиват очертанията на видимото. Свенливостта на склоновете-облаци замира. И те не са надиплени. Утехата на залеза е мъртва.
***
Тъжна китара. Глас от плач.
Тъжна китара. Болка, стенеща в очите.
Кърви дъждът. А листата бършат сълзите му. Сълзите се стичат и покапват по лицето на просещия истини. Просещият не ги избърсва, но отваря жадно устни. Сълзите се стичат в душата и я режат на късове, а тя боли и кърви...
Сърцето потръпва в изгарящата ласка на копнежа по искреност от кървавото сияние и раздрания плащ от плач и сълзи... Сърцето е тихо и само. Тъгуващо, но щастливо... Сърцето е влюбено... Влюбено в кървящото...
Тъжна китара. Самотна и изгубена в сълзите си...
***
Минавах оттам. Не знаех какво ще се случи и затова минавах. Вървях по застланата с ничий чакъл пътека. Броях крачките. Просто така. Плюех в локвите. Заобикалях ги. Където не можех, цамбурках в тях. Излишно е да казвам, че нищо не занимаваше мисълта ми. Отегчен и отдавна разбрал непроменимостта на сегашното, не се напрягах. Чаках. И чаках. Това бе всичко. Макар и отскоро... Вярвах, че така е най-добре. Дори по-добре, заради нещото само по себе си не може да бъде.
Тогава я видях. Или по-точно, тя бе ме забелязала и тръгнала срещу мен. Разбрах това едва на десетина крачки от нея. Късно бе да я избегна. Много късно. Много късно, за да се обърна, сякаш съм объркал пътя и да побягна обратно. Прекалено късно, за да я блъсна и изчезна като се оправдая, че не съм я познал.
Срещата бе неизбежна. Срещата, всъщност, бе започнала преди да осъзная това. Още когато тя бе ме видяла и веднага познала. Съзнавах всичко със закъснение. А всичко ставаше, както тя искаше. Сега бях убеден в това, а никой не бе ми го казал. Срещата бе неизбежно започнала.
Откога? Този въпрос изкряскваше яд в мен. Защо не я видях преди тя мен!?
Сега укорите са безсмислени. Именно защото с тях не мога да я засегна. Нея никой с нищо не може да засегне. Или достигне.
Тя върви насреша със забулено с черна кърпа лице, поклаща стройни бедра, скрити под дълга пола и недостъпни за никого. Тя върви и неизбежно ме среща. Сваля кърпата от лицето си и я слага върху моето... И това е всичко. Всичко за този, който бях и сега не съм.
Минавах оттам, а защо не знаех?
Минавах оттам случайно...
А завинаги останах.
***
Кой обеща безсмъртие на тленността?
Кой подигра вярата ни във смъртта,
Повелявайки божествената вечност?
- Имах дългите коси, смях, лотоси и жажди...
Имах дълбоките очи и сърце от тиха самота...
Имах горящата душа и в нея себе си обичах...
Защо определеният да носи трънен кръст
изплю последната си дума?
А бе толкова далеч от своя дом,
от мисълта загубила последен залез.
И близо бе до Бога,
а не го усети и не го видя.
- Имах мисъл,
с чистотата на изворна зора...
Имах вяра
в копнежите на девствената страст...
Имах любов,
в която единствен съществувах...
Аз прося! Прося милост за него!
За него – скитникът на нямото Аз -
изпросеният, за да страда,
да бъде обрученик на вечния диск.
Скитник, търсещ себе си в... себето...
- Имах раждане,
с опала на неговото тайнство.
Имах живота,
в синкавите струи ярка болка.
Имам и смъртта,
с предсказаното единение в мен.
СТАМАТ
*** Декември 1986 – Февруари 1987 години ***
Тагове:
Изследване Десето: Зететика и Теория, Зе...
Изследване Десето: Зететика и Теория, Зе...