„ Ето Този, за Който казвах, че иде след мене,
но Той достигна да бъде преди мене,
защото спрямо мене беше пръв.” I. 30. Иоана

***

   Бях. Не съм го искал. Не ми е трябвало. Дори съжалявам, че не съм отказал. Бе ми отредено и аз бях. Просто. И както всички прости неща тук – евтино. Евтино. И както всички евтинии тук – без значение. Голота.

Бях. Дойдох. И отминах. Не че сега не съм тук. Отминах за себе си в себе си. Но дойдох тук и тогава отминах. Затова не може да се каже, че съм тук, както не би било истина да се отрече това. Истината е...

Истина тук няма.

Бях. Дойдох. И отминах. Но истина нямаше. И не защото отминах. Когато дойдох ми бе казано, че тя е отминала, но не защото дойдох. Както и аз не отминах, защото тя бе го направила. Истината е...

Истина тук няма.

Бях. Дойдох. Не искам да се оправдавам, но не знаех какво друго да правя. Дойдох, защото знаех, че бях. Но също така знаех, че когато дойда ще отмина. И отминах. Но не отминах, защото бях и дойдох, като не знаех какво друго да правя, но знаех, че ще отмина. Не!

Истината е...

Истина тук няма.

Бях. Не съм виновен за това. Не съм го искал и не съм виновен. Знаех, че трябва да дойда и отмина, като друго е излишно да правя, тъй като трябва да направя първото, както те ми казаха... Но не заради това. Не! Истината е ...

Истина тук няма.

И аз не съм ...

***

   “Soldier of fortune...”

   Тогава я познах. А тя не усети това. Сигурен съм, че не го усети. Не бе й нужно. Не я упрекнах за това, разбира се. Нямах право да й говоря. Правото не бе мое, но и нейно не бе. Но както и да го кажа не бе така, защото правото не бе тук.

Естествено, не се и запитах защо го няма. Както и преди това не се запитах как я познах. А и не можех да се запитам, тъй като тя не ме усети, а и защото не я упрекнах. Е, нямах право на това – правото не бе тук.

Но факт бе, когато я познах не остана нищо. Искам да кажа, че не остана нищо от онова, което мислех, че ще остане. Да остане, за да бъде в мен. Не съм си го представял или копнял, но когато разбрах, че не остана нищо се усетих гол. Тя ли бе, която ме разголи. Не бях се замислял за разголването и то нямаше власт над мен. Всъщност, тогава нищо не ме интересуваше. Едва по-късно си припомних нещата, онези изчезналите и разбрах, че съм гол именно заради тях. Гол.

Не се срамувам от голотата си. Усещам се извисен в нея. Студена е голотата ми. Но не защото не виждам друго освен нея, а защото и тя е гола. И ме боли голотата, но не за да стена и да бъда прокълнат и наказан. А защото е тя. И разбрах, че я познах, а тя не усети това, за да съм гол сега...

А тя не го знаеше. Както и аз. Както и никой друг. Защото нямаше правото!
Защото правото не е тук!

***

   И когато се усещам, когато се замислям не чувствувам нищо. Не улавям мисълта. Не казвам нищо – не мога да говоря без мисъл. Нямам нищо върху себе си, нито около себе си, нищо в себе си. Или по-точно не го усещам, а може би то е там. Трябва да е там онова, което има основание да е и принадлежи на това около него, като го съставлява, обобщава и едновременно разделя и обособява. Именно така се създава монолитността на реалното...

Реалното?! Странно нещо. Никога не съм го виждал. Може да е така, защото не усещам. А може би, защото го няма. Винаги ми е приличало на трънен храст с висящи по него огризки от облаци. Но то е без значение.

Аз се опитвам да ловя. Защо ли го правя? Въпросът би бил смислен, ако бях с мисъл и усещах. Но аз не ги притежавам. Не знам защо и откога е така, но се опитвам да ловя. Не за да хвана нещо, естествено. Нямам нищо върху себе си, нито наоколо или в себе си и не мога да хвана нещо реално...

Реално?! Какво пък е това, да ловя реално?! Не означава ли да ловя огризки от облаци? Може така да е. Тогава го изоставям..., защото ме е срам. Единствено това си спомням и усещам – срам. Колко е странно! Да не разбирам и мисля, и усещам, а срамът да е в мен. Какъв е той? Мой ли е?

   - Мой! Когато съм гол!?... Но може би точно затова е реален...

Реален?! Каква ничия и безсмислена дума! И не означава ли това, че срамът ми е огризка от облак? Но тогава той не е в мен, защото нямам нищо, тъй като не усещам обратното. Да, тогава той е закачен на трънен храст... Но там не бе ли закачено реалното?!

Реалното?!... Такава глупост!

СТАМАТ

***   Декември 1986 година   ***