Прочетен: 1049 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.11.2017 10:06
„А Пилатъ написа и надписъ, който постави надъ Него на кръста.
А написаното бе: Исусъ Назарянинъ, юдейскиятъ царъ.” XIX, 19, Иоана
***
Нима бях заслужил проклятието, защото мислех? Но те не ме попитаха. Не попитаха никого. Не попитаха дори себе си. Те просто видяха изгарящата мисъл, идваща от мен и впиваща се във високото небе, празника на щастието, победата на истината, призрачните скелети на своето падение и ме проклеха.
Искаха ли го? Едва ли. Те не го узнаха. Те не го съзнаха. Безразсъдното им действие бе продукт на слепотата им. Те дори не узнаха значението. Видяха Истината, проклеха я и това бе всичко. За тях бе всичко. Сега аз съм прокълнат. Но не ме боли от това. Дори бих бил нещастен, ако не съм. Да си прокълнат звучи като да си вършил всичко, за да нямаш себе си. Но не е така! Не е така, защото щом по необходимост мислиш за нещо в себе си не може да си загубил Себето.
Аз мисля само за Себето.
***
Защо наградиха себеподобните, които не бяха свои? Кой им подшушна да го направят? Сами не биха се сетили. Защото си приличат. Не са по-различни дори в леглото. Чак до излишествата в себе си те се познават и използуват. Тогава защо ги наградиха? Защо им дадоха правото да пият с шепи от изгрева утехата за забуленото си достойнство и да спят със звездите, когато бягат от мисълта си и да мляскат блажено и безочливо своята глупост от двете страни на задоволеността си?
Пиедесталът бе малък за всичките, затова те избраха най-малките.
Защо наградиха себеподобните, които вече не приличаха на тях?
***
Ако бе поискал да си някакъв, щяха ли да търсят отговорността ти за това? Или биха ли били склонни да се досетят какво искаш? Или биха ли чули, че казваш нещо? Или биха ли разбрали, че съществуваш? Или биха ли се досетили за това? Биха ли си задавали въпроси? Биха ли мислили? Или съществували?
Ако бе поискал да си някакъв, те биха ли били нещо в себе си?
Всъщност, какво значение има това за мен и Себето...
***
Когато излязох да посрещна Слънцето и първите му лъчи ме озариха, прониквайки през очите ми, широко отворени за всичко, чак до най-скритите струни в душата ми, аз почувствувах две горещи капки искрена сърдечна болка да се избистрят, набъбват и капват, оставяйки пламтящ белег върху никога неизтерзаната, вечно тлееща нощ в мен. Светлината се лееше в изобилна пъстрота от цялата синева, опредена в рехава мъгла и трепкаща радост и се разтапяше на меко-ефирно-блестящо-пулсиращи и видоизменящи се ведно с клепките ми божествени сияния, дошли да покажат властната същност на Творецът и ефимерната субективност на помислите, желанията и съмненията в наивността ни родени. Тогава мисълта ми напълно отхвърляше възможността да се е случило, каквото и да е извън сегашния момент и извън това бляскащо и виртуозно унасящо в небитийни възприятия, дъбоко и свръхзримо единение на вечната хармония на нещата и палитрата на притежанията ми.
***
Тъмно е, но аз вървя.
Толкова е тъмно, че не съм сигурен дали съм по-различен от тъмнината. Дали не стъпва тя върху мен, а не аз върху й... Започвам да се съмнявам, че съм по-висше изграден от нея.
Тъмно е, но аз вървя.
Когато спусна клепки не се боя, че ще се бутна в нещо, защото така или иначе го правя, което, всъщност, е без значение. Не знам къде отивам. Вървя само, за да усещам, че се отделям от тъмнината, че я разцепвам, раздвоявам, нарушавам целостта й, мачкам вътрешностите й, бодя я в очите и ги изваждам и хвърлям на първото срещнато куче.
Тъмно е, но аз вървя.
Не се напрягам да видя, усетя или различа нещо. Какъв е смисълът?! Но може би греша. Може би аз стоя, а тъмнината върви срещу мен? Може би аз съм закотвен, а тъмнината тече наоколо и с ненаситността на изгладнял демон точи зъби да отхапе възможно най-голямото мозъчно парче, най-лъчистата мисъл, най-сочното съзнание, най-крехкото чувство. Ще го откъсне, ще нахрани пошлостта на тъмния си мироглед, а останките ще подхвърли на онова същото куче.
Тъмно е, но аз вървя.
Вървя, защото друга работа и алтернативи нямам. А може би не е вярно, че съм закотвен, а тя се лее... Наистина как ще се лее? Тя няма енергия за развитие, няма цел, няма живот. Тя е мъртва! Тя е измислица. Тя е нищо... А аз имам в себе си всичко: цели, ценности, идеи, всичко, за да мога да вървя...
Всичко ли? А възприятия? Нямам точни възприятия... Понятията ми са съвършено объркани и нищи... Съмнявам се в същността и структурата на съществуванието си... Сега мога ли да оценя нещата – добро, зло... Вървя или стоя...
Спирам. Обръщам се. Там е същото. Опитвам да вдигна ръцете си. Не знам къде са. Не ги виждам. Не ги усещам. Те сякаш са слепнали с тъмнината, станали неразделна част от нея. Не мога да различа краката си. Нали вървях, нали се движех? Може ли да не са съществували? Опитвам се да ги намеря. Напразно... Тъмнината ги е слепила в мъртвата си утроба, пронизвайки ги с отровния рог на пъпчивия си език...
Аз търся нещо, което да покаже съществуването ми. Намирам само голата мисъл, проядена от кървящата скръб на загубите, драскаща и отронваща с нокти последните остатъци от ненужния и презрян живот.
*
Когато излязох да посрещна Слънцето и първите му лъчи да стопят страха на неизтерзаната и вечно тлееща в мен нощ, в зениците ми пошло се изкиска злобата на закриващия го облак.
***
“The dark side of the moon…” Pink Floyd
Тя е стройна и красива, с чисти и ясни очи, гледа мъдро на живота както и на себе си, умерено въздържана във всяко отношение, знаеща всичко за себе си, така както и за другите (никога не пропуска да им го напомни) усеща, че е уважавана и високо ценена навсякъде, заради вътрешната си хармония и вглъбеност в нещата, държи се искрено с всички и както предполага получава същото, а когато влиза в къщата ти, застава пред огледалото и усмихвайки се неподражаемо ведро пита:
- Помниш ли ме?
*
Изтегнат съм на широкото кресло. До мен е масата. Не знам какво има в чашите. Тогава няма чаши. Тъмно е. Така ми се струва или ми се иска да бъде така. Някъде много далече, като че отвъд гората или може би съвсем близо до главата ми звучи музика. Не знам каква е музиката. Чувал съм я някъде или съм я свирил... Но аз не свиря! Тогава няма музика. Все едно. Не се опитвам да правя нещо. Или по-точно, опитвам се да правя нищо. А може би истината е, че не се опитвам да правя нищо... Но и това не е. Откъде да знам! Аз не мисля. Уморен съм да мисля... За нещата наоколо...
Изтегнат съм на широкото стъкло, а може би кресло или легло и това е всичко. Или не е всичко...
Чука се. Не знам откога. Може би отсега. Или отпреди. Или винаги се е чукало. Точно така! Винаги се е чукало! Откогато е мисълта ми, откогато са чувствата ми, откогато... Не! Не се чука...
Вратата се отваря. Усещам приближаващите стъпки. Те са леки или плахи, или предпазливи, или неумели. Подът поскърцва лениво, пее приспано, а не както друг път, когато крещи и проси настъпването си. Не се обръщам. Знам, че не е за мен. Знам, че е досадна грешка. Никого не чакам. Не съм чакал и не чакам. Всички които бяха – не са. Сега никой не е...
Стъпките спират пред лицето ми:
- Ти ли си този, който никого не чака?
- Да.
- Ето! Аз дойдох.
Не знам откъде ми щъква, но не вярвам. Не искам да повярвам, че го е направила. Не, няма да повярвам, каквото и да ми приказва.
- Аз никого не чакам.
- Именно затова дойдох.
- Няма да ти повярвам. Всички които бяха – не са. И Ти не си! Няма за какво да говорим... Иди си!
- Не! Ще остана, защото имаш нужда от мен.
- От никого нямам нужда! Сега никой не е... Махай се! Когато аз искам, тогава ще дойдеш. Не се тревожи, че ще закъснееш. Ще ти се обадя. А сега се изпарявай! Искам да съм сам... С горчивите чаши, които не изпих, знаейки за сладкото им дъно... Със светлините, които копнеех, но се страхувах да не изгоря... Остави ме сам с музиката - изкъртени клавиши, с мислите - жадувани всецяло, но минали безгласно, с живота – тропащият на нямата врата... Иди си!
- Никога. Оставам при теб – тук и сега. Именно това е моя миг. Нужна съм ти, за да не терзаеш сляпото в теб, за да имаш най-сетне пълна хармония, за да не се изгаряш от светлината и да не плаче душата ти... А странниците зарежи! Имай мен и ще имаш Всичкото, Непознаваемото – триумфът на стремлението към Бог.
- Няма да го направиш, не вярвам... Не.
- Всъщност това е без значение. Обикнах те и ще си мой... Сега ще те целуна.
- Не вярвам, че това е възможно. Иди си!
- Защо не вярваш?
- Аз съм по-различен, чуваш ли! Аз съм друг. Сега всички, които бяха – не са. А аз съм уморен и искам да остана сам със своите неизпити...
- Стига! Дай да те целуна.
Странното е, че не виждам устните й. Усещам целувката – нежна, но студена и трепереща като между стари познати. Всъщност, може би ми харесва, заради всичко около мен, което бе и сега не е...Защото го няма. Или никога не е било... Кой знае? Не е ли тази студена целувка всичкото истинско, което съм имал някога...?
*
Тя е стройна и красива, с чисти и ясни очи. Гледа мъдро на живота, а когато влиза в стаята ти и затваря след себе си никой, освен теб няма да я чуе:
- Знам, че си ме обичал и търсил през целия си живот... Целуни ме и остани с мен завинаги...
***
„ Не е по-късно, отколкото си мислите, вече не е по-късно.” J. L. Herlihy
То върви пред мен. Гърбът му е грозно малък. Цялото е хилаво, невзрачно, разкривено. Едновременно е и трите и нито едно от тях. Така е именно, защото това е то. Облечено е така-и-така. Върви разчекнато, задължително стъпвайки във всички локви. Отвреме-навреме сяда в тях и като се увери, че гащите му са накиснати достатъчно, става и продължава.
Опитвам се да го настигна. Не е трудно. То върви бавно. Не бърза. Или не може да върви по-бързо. Или не върви въобще. Чувам го да хълца и подсмърча. Мисля си, че му е приятно, иначе заради какво ще го прави...
Побутвам го по рамото. То спира и се обръща. В същия миг усещам пареща, разкъсваща болка в слабините... Превивам се, скърцайки със зъби, прегризвайки остатъците от зле изпраните и неогладени надежди. След достатъчно време за успокояване, оглеждам пространството около себе си, все още наситено с въртящи се цветни сенчици от болката. То е седнало в поредната локва, върти насам-натам крехкото си дупе и се облива с шепи кал. Лицето му е още по-сгърчено. Секретът от ноздрите тече необезпокояван по лицето му. Когато то забелязва крещящия ми в изумление поглед, проронва без и блед помисъл да убеди:
- Човек свиква с какво ли не, дори с нормалния живот.
***
Когато пристигнах там вече нямаше никого. Всичко бе празно и бледо. Най-малко очаквах това. Не можех да повярвам, че се е случило. И как да повярвам в това, което го няма. Те ми казаха да дойда и да повярвам в тях, а когато дойдох, те си бяха отишли.
Пристъпвам и отварям вратите поред. Зад тях няма нищо друго, освен това което са оставили. Но то е било тяхно и след тях за никого няма значение. Както и за мен. Не търся нищо. Нищо оставено от тях не ми е необходимо, за да го търся. Тях ги няма, а с тях и това, което търсех. Странното в случая е, че не се чувствувам самотен, изоставен. Дори когато звънът на тишината свидетелствува за единствеността ми, сетивата отричат истинността на факта и създават познатата уютност на състоянието да бъдеш споделен. Истината е, че ги няма именно, за да присъствуват и въздействуват свръхсетивно.
Пристъпвам, а тишината пълзи след мен. Следва ме по петите – не избързва. Когато се забавям и тя го прави. Побягвам – тя ме следва. И ме следва, не за да е с мен, не за да споделя, не за да сме сигурни един в друг и да вървим един след друг – защото е ясно кой води, и да мълчим, защото знаем мислите си, знаем себе си чрез другия, както знаем, че ще умрем един след друг, но не един в друг и не се гледаме, защото лицата са видимото, което означава лъжовно и грозно, но се виждаме с очите на истината, с вярата в нас, с щастието на нашето единение...
Но не! Тишината ме следва, като нещо в миналото, като приятел, с когото вече не си слушаме сърцата – различни са техните ритми. И то другият ритъм е предателя, другият ритъм излъга вярата ни, разкъса единението на сърцата, залости се във фалшивата си извисеност.
Тишината предаде себе си...
Пристъпвам и разглеждам оставеното. Не защото търся нещо или искам да узная повече. Което знам е всичкото. Разглеждам, за да се доближа до тях чрез заобикалялото ги. Отегчавам се, но просто нямам избор.
- Защо непрекъснато ме настъпваш и се тътриш пред мен? Поне се обърни и ме виж. Или се махни...
- Но аз не правя това. По-скоро ти ме преследваш. Не ти се сърдя. Бяхме приятели и можеш да си с мен за малко. Да повървиш след мен, но не за дълго. Не искам да си спомням за нищо...
- Въобще не си се променил. Все така си нагъл и се поставяш вначалото. За какво ти е всичко това? Пък отричаш и миналото си...
- Млъкни! Ако говориш така, по-добре си иди! Не искам да споменаваш и нищо от миналото.
- Но как ще живееш и ше си сегашен без образа от миналото? Та нали собственото е резултат от миналия момент, защото сегашното не съществува. Осъзнаването е смърт на сегашното и опитът – квинтесенцията на деятелното съществувание, е винаги минал. Спомни си миналото и ще имаш себе си...
- Не! Отдавна изгорих спомените си, защото бяха свързани с теб и боляха и губех равновесие. Не мога и не искам да бъда с теб. Целият се промени и така изхвърли мен от себе си. Низвергна ме. Аз страдах, а ти разпна на кръст болката ми. И така ни раздели... Защото искаше да си с другите, а не с мен. Поруга единението ни. Бяхме всецяло предани и зависими един от друг. Най-близки. Адекватни. Несъществуващи разделено. Самотата – Тишината. И тогава ти забрави реда си, забрави следствеността си. И съзнавайки това, ти отрече мен. А ме отрече, защото не позна лъжата.
- Но ти показах да видиш другите, защото живееш с тях. Показах ти...
- Предаде ме. Не искам да бъда с никого, който не е с мен. Аз и ти сме равноценностни в неделимата наша вяра, въпреки твоята следственост. Но ти прие вярата на другите за тях в себе си, а мен остави гол. Ти окраде вярата ни, смеси я, оскверни девствената й чистота, създадена от миналата ни искреност...
- Но ти показах, че не си сам, не си самотен, щом си сред другите. С тях можеш да си щастлив...
- Аз съм щастлив, но не с тях! Другите са неми свидетели на всичкото в мен, затова ги ненавиждам. Щастлив съм с всичко в мен. Със споделените мисли и истини, с красотата в лицето на нашата болка, с крясъка на вселената в зениците! Аз съм над теб! Над всички вас. Имам себе си, както и тези в мен имат себе си. И се обичаме... Сега си върви. Жесток си. Предаде мен. Предаде и себе си. Бяхме цялостни – сега си нищо. Нямаш мен. И нямаш себе си... Презирам те.
*
Когато пристигнах там, където нямаше никого и тишината преследваше сервилно сенките, тътрузейки се лигаво в болката им, за да търси нова жертва или неизмолима прошка и да бъде отново в някой, за да съществува – не открих никого. Отварях немите врати и гледах пустата тъга – тъгата от това, че ги няма. Не ги търсех. И преди да дойда знаех, че не са там. Тогава защо дойдох? Или изобщо не съм идвал!? Може би не съм тук...
А тишината не ли тук?
Не е в мен. И тук я няма.
Тогава кой ме питаше, казвайки:
- „Човек живее, за да помага на другите.” А за какво живеят другите?
***
Влизам. Тъмно е. Малка дупчица разпръсква тънък сноп блуждаещо усамотение. Накъсан и заплетен мрак. Затварям след себе си. Притихвам. Заслушвам се в усамотението. Искам да проникна в него, да се въплотя в него и да го приема, защото ми е нужно. Нямам вече свое искам да съм в него. Празен съм. Вече съм празен. Загубих всичко. Всичко, което може да се губи. Загубих дори усамотението си. Сега съм духа на мъртва котка. На умряла котка, която и приживе е била мъртва.
Преди да вляза пълзях между зидовете. Тичах по тях. Припичах се и чаках с настървение да уловя врабче с перушинчеста мечта. Но всичко това ми омръзна и влязох. Сега съм духа на мъртва котка.
По-преди бях скала. Защото бях уморен да гоня и исках да мълча. Да съм твърд и горд. Непристъпен, недостижим, но и погубващо божествен. Свой завинаги. Но бурята рани мълчанието ми и то ме напусна. Вълните осакатиха твърдта ми и аз се отдръпнах и се уплаших. Сега съм духа на мъртва котка.
Още по-преди бях куче. Харесваше ми и затова бях. Не за друго. Не разбирах за какво друго да съм куче, освен ако ми харесва. Мислех, че мога и исках да съм верен само на себе си. Постигах себето със зъби и нокти. Но тогава узнах, че болката е прекалено крещяща и кървяща, за да бъде защищавана отново с болка. И тогава станах скала. А сега съм духа на мъртва котка.
Но още по-преди бях нещо друго... Какво бях? Не помня...
Но трябва да съм бил нещо. Може би дете. Дете, протегнало ръце към светлината и искрящо да постигне съвършенство, чрез искреността на истината, чрез познанието и вярата в другите... Да, в другите. Колко странно! Да вярваш в другите, като че нямаш себе си...
Но аз не помня всичко това. Може би някой ми го е казал и съм имал неблагоразумието да го приема за свое. Както и да е. То е минало. А може би никога не е било.
Усамотението се пръска наоколо. То е синкаво, с цвят на парче отровна гъба. Въпреки тъмното, виждам жилчиците му да се вплитат в косите ми, да се впиват в ръцете ми, да заливат сърцето ми с изпиващата напрегнатост преди да се отдадеш на искрената болка – самотата... На мъртвилото. В нищото. Отпускам се в мъртвото, но не онова, което е на другите за тях. Не! Аз се отдавам на мъртвото, в което влязох, защото нямах свое. То не е тяхно. Те не притежават нищо и не го знаят. Аз също не притежавам нищо, но го знам и то ме прави такъв – духа на мъртва котка.
Тъмно е. Пак, както преди. Не го виждам, но знам, че е така. Но това в момента няма значение. Вече съм напълно вплетен в усамотението и то е всичко, което ме занимава. То е същност и живот в мен, така както и аз в него.
Странно. Отдавна бях загубил своето и кървях. С него си отиде всичко и аз кървях. С него си отидох и аз и сега не съм. Само кървящото остана. Заради него влязох.
Тъмно. Усещам как ми се хили зъбато и подло. Жилчиците вече са проникнали дълбоко в мен. Боли. Болката е грапава и синкава, с цвят на парче отровна гъба. Но вече не кървя. Усещам се и това ме прави щастлив – точно колкото плесенясал череп. Но все пак щастлив. И го предпочитам.
Пак е същото. Тъмно. Кръвта засъхна. Но болката остана. Да сега я имам. Моя ли е? Пак ли е тя?
Но моята болка не бе такава! Защо дойде тази? Тя не е моя. Мразя я! Но какво от това. Нали е тъмно. И аз съм тук. Като че това търсех.
Опипвам се. Заоблен. Грапав. Не усещам в себе си определена форма. Малко синкав съм като парче отровна гъба. Но то е без значение. А болката остана. Онази другата - не моята. И съм грапав... синкав... Тъмно. Това е.
*
Беше. Когато влязох бе тъмно. И всичко бе премрежено... И синкаво бе... И ми се стори, че това е мястото. А бях тогава духа на мъртва котка.
***
Жълти листа. Стъпвам в тях. И те се отместват. Или аз ги изтласквам. Отпъждам ги от себе си с помислите, скрити и тлеещи в тъга. А усещат ги те и разбират, защото са нежни като самите тях – есенни, минали, вече спомени от истинното лято, сенки на пенещите чувства, сребрист мъх от вълни, разбити на брега на времето в твърдта.
Жълти листа. Прекършени надежди. Спотаени или спотаени, но отиващи в забвение. Желани, посяни и чакани с трепета на собствено съзряване. Сега ронещи се безнадеждно и безмълвно, и безспирно, и безстрастно, като че това никого не засяга, сякаш не е смърт, а моментно изчакване в неопределена тревога. Те са мъдреци заслушани в тленността на битийното и вечността на времето – непроменимото, непонятното и за извисените, докосвано само от боговете, разполагащи с отлагане на действието.
Жълти листа. Искрящи чувства. Копнеж по чистото. По искреното. Непреходното в развратността на времената, в похотната страстност на средата – зъбеща се миязма в грубата душа. Бяг към собствено издигане и увенчаване със скиптъра на Твореца и короната на Безсмъртието, но в един-единствен образ от любов и нежност, наслада, глъбина. Обособеност и превъплътимост в себе си и в другия. Тържество от собствено и споделено.
Жълти листа. Падащи листа. Детски лица. Светли сърца. Чисти лъчи. Честни очи. Но със сълзи, пълни от загубване на невинността. От прелъстителя ограбвана. От крадеца с разкъсвани сънища. От насилника с ранявани сърца. Времето – тежката окова на безкрая, вечният палач на единствеността, блюстителят на кръста на собственото...
Жълти листа. Застинали мечти. Жертви на тленността. Рожби на любовта и душата.
На моята любов...
На моята душа...
СТАМАТ
*** юли – ноември 1986 година ***
Тема ХХХІІІ-та: Начало на съвременните ...
Тема ХХХV-та: Политическият сеир-панаирд...
